Александра Потър: Без гордост и предразсъдъци

Всепризнат факт е, че всяко неомъжено момиче, което притежава поне капка здрав разум, трябва да си потърси свестен мъж.

Има един-единствен проблем…

— Пихме по чаша, разделихме си пицата, ти поиска две допълнителни добавки за твоята половина, значи дължиш… Чакай малко, на миникомпютъра си имам калкулатор…

Седим в малък италиански ресторант в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън. Бях напълно слисана, докато гледах как мъжът, който ме бе поканил на среща, вади миникомпютър и бързо пресмята моята половина от сметката.

Къде, по дяволите, да си намериш свестен мъж в днешно време?

Вечерям с Джон, трийсет и няколко годишен архитект, с когото се запознах миналия уикенд на рождения ден на моя приятелка. Стори ми се приятен, когато поиска номера ми — достатъчно свестен, за да изляза с него след работа във вторник, обаче сега, докато го наблюдавам как се е привел над масата и цъка сметката, разбирам, че съм допуснала грешка.

— … допълнителни седем долара и седемдесет и пет цента, като прибавим ДДС и бакшиша — заявява доволно той и обръща екрана към мен, за да докаже, че не ме лъже.

Огромна грешка.

Признавам честно, че за всичко е виновен господин Дарси.

Бях едва дванайсетгодишна, когато прочетох за пръв път „Гордост и предразсъдъци“ и се влюбих в него. Зарежете онова свежарско парче Джоуи от New Kids on the Block, забравете облечения в кожени дрешки Майкъл Хътчинс от INXC — чийто постери висяха по стените вкъщи — господин Дарси бе първата ми любов. Обаятелен и красив, загадъчен, привлекателен и невероятно романтичен, той вдигна летвата адски високо за всичките ми гаджета. Сгушена под завивките, стиснала фенерче в ръка, нямах търпение да порасна достатъчно, за да си намеря мъж като него.

Сега вече съм голяма. И както виждате, продължавам да търся. Вадя двайсетдоларова банкнота от джоба си и я подавам на Джон.

— Имаш ли седемдесет и пет цента? — пита той, все още протегнал ръка.

Тоя майтап ли си прави?

Само че не си прави никакъв майтап.

— Ами… ъъъ… да — мрънкам аз и бъркам в портмонето.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм Рене Зелуегър. Не се нуждая от мъж, който да ме допълва. Имам си добра работа, плащам си сама наема. Имам инструменти за дребни ремонти вкъщи и знам как да ги използвам. Що се отнася до другото, е, нали затова са измислени разните секс играчки с батерии.

Подавам на Джон седемдесетте и пет цента. В следващия момент се ококорвам, защото той започва да ги брои.

Дори това не е в състояние да ме спре да продължа да копнея за онази старомодна романтика, за която пишат в книгите. Не е в състояние и да ме спре да мечтая за някого, който да ме накара да полетя и да потръпна. Говоря за мургав красавец, за верен предан мъж с безупречни маниери, изтънчен, който умее да води остроумни разговори, за мъж с широка мускулеста гръд, на която спокойно отваряш книжка…

Вместо това през последните дванайсет месеца попадам все на разни нещастници. Добре, знам, че всяко момиче може да ви разкаже за разни неприятни преживявания, свързани с мъжете, с които е излизала. Това е в реда на нещата. Че коя не е попадала на скапаняци, с които няма нищо общо, с четирийсет и кусур годишни прецакани от живота мрънкала (ако някоя дума не ви харесва, задраскайте я, въпреки че в моя случай няма нищо за драскане)? Това е то, когато не си омъжена. Поне веднъж се случва. Когато се случи втори път, си казваме, че е просто лош късмет. Но пък цяла поредица от подобни глупаци?

Ще ви дам няколко примера, които просто не мога да забравя:

1. Барт си имаше „проблеми“ с интимността. Казано на прост език, не желаеше да ме държи за ръката, защото било проява на прекалена интимност, но нямаше никакъв проблем да ме покани у тях, за да гледаме порно още на първата ни среща.

2. Арън носеше бели каубойски ботуши. Това е просто трагично. След като отложи среща в последната минута, защото трябвало да работи до късно, мярнах белите му ботуши да искрят в тъмното пред едно кино. Приближих се и какво да видя, беше си натъпкал езика в гърлото на едно момиче.

3. Ами Даниел, приятният банкер евреин, който ме покани на домашно сготвена вечеря? За съжаление бе „забравил“ да ми каже, че майка му ще сготви. Извинявайте, да не би някой да каза „майка“? Кого да удуша по-напред? След пет различни ястия най-сетне успях да се измъкна, и то тъкмо преди тя да извади албумите с детски снимки на синчето.