Александра Потър: Отпусни му края

Пили ли сте някога водка в девет часа сутринта в неделя? И Франки не беше, но определено възнамеряваше да го направи. Пое си дълбоко дъх, за да се стегне — едно… две… три… — и погълна съдържанието на чашата си. Потръпна, докато бистрата течност проправяше огнената си пътека към празния й стомах. Какъв отвратителен вкус! Като избърсваше горчивия остатък от устните си с подгизналата хартиена подложка, тя махна на бармана, който се беше облегнал на плота и четеше статията за звездите от първата страница на „News of the World“ 1 1 Британски таблоид, посветен на клюки за живота на медийни лица, политици и знаменитости. — Б.пр. .

— Още едно, моля. Може ли този път да е двойно?

Мърморещ, Тери — табелката с името му беше безопасно закопчана на обратно за мърлявия джоб на тънката му найлонова риза — остави вестника и бавно отмери водка от голямата бутилка, прикрепена към стената.

Франки го наблюдаваше, чувствайки със сигурност, че й се гади. Не беше свикнала да пие какъвто и да било алкохол рано сутрин, освен, разбира се, на Коледа. Тогава традиционният семеен празник означаваше излежаваме на дивана с махмурлук и чаша сметаново шери, докато гледа телевизия и тихо припява на Джули Андрюс, която подскача нагоре-надолу по някой австрийски склон с китара и седем чуруликащи глезльовци около нея, облечена от глава до пети в чифт стари завеси. Но днес не беше двадесет и пети декември и Франки определено не празнуваше.

Точно обратното — беше средата на октомври и тя се подпираше на бара на четвърти терминал на летище „Хийтроу“, докато усилено опитваше да удави мъката си във водка „Смирноф“. Преди седмица беше извън себе си от радост, защото очакваше повишение в службата, предложение за брак и празненство за двадесет и деветия си рожден ден. Седем дни по-късно вече нямаше нито работа, нито приятел и положително никакво празненство. По тази причина обикновено разумната и трезва Франки унило се наливаше с двойна водка, изпаднала в мрачно самосъжаление. За по-малко от седмица тя някак си бе успяла да изгуби всичко.

— Последно повикване за госпожица Франческа Пикълс. Полет ВА 279 за Лос Анджелис.

Стържещият носов глас отекна с пращене по високоговорителите в безмитните магазини, удари се в парфюмите и големите блокчета тоблерон, отскочи към скъпите кафенета, които предлагаха отвратително кафе, евфемистично описвано като капучино, и разклати щандовете за сувенири с разноцветни шалчета за глава и магнити за хладилник с формата на парламента. Франки сбърчи чело. Въобразяваше ли си, или току-що бе чула името си? Напрегна се да улови остатъка от съобщението, но това беше невъзможно. Всичко, което успя да чуе, бе непрестанният глас на Клиф Ричард, който звучеше от нескопосаната имитация на джубокс. Сви рамене и отпи от чашата си. Сигурно се беше объркала. Разсеяно погледна часовника си — 09:20. За един кратък миг часът нямаше никакво значение. Погледна отново. Този път й просветна.

Боже мой! Устата й внезапно пресъхна, въпреки чистата водка. Девет и двадесет! Къде, за бога, бе отлетяло времето? Самолетът й трябваше да излети след по-малко от десет минути и ако дяволски бързо не закараше задника си на изход 14, единственото летящо нещо щеше да бъде багажът й, изхвърлен от самолета.

Бързо гаврътна питието си и се изхлузи от стола, като междувременно успя да закачи и скъса чорапогащника си. По дяволите, изруга тихичко, докато наблюдаваше как бримката по чисто новия й черен чифт разплита пътя си до глезена й, и осъзна, че всъщност се чувства леко подпийнала. В действителност, за да бъдем честни, тя беше повече от подпийнала — беше си напълно пияна. Франки простена. Защо винаги успяваше да пропусне замаяната приятно развеселена фаза и веднага преминаваше към залитането и пълната неадекватност?

Опита да се отрезви с няколко дълбоки вдишвания. Водката трябваше да помогне за заличаването на ужасната поредица от събития през миналата седмица, но не и да унищожи напълно остатъка от тази. Поемайки дълбоко въздух, Франки коленичи и започна да опипва крещящо шарения, пропит с бира килим, за да събере разпиляната купчина ръчен багаж, която някак бе достигнала гигантски размери. Какво има в ръчния багаж, което го кара да се размножава така обезпокоително бързо? Тя беше започнала с покупката на един предмет, но въпреки всички добри намерения след няколко часа размотаване на четвърти терминал нейната грижливо подредена компактна раница бе удвоила размера си и беше дала живот на две претъпкани найлонови торби, заплашително разтеглени от тежестта на няколко лъскави списания, кутийка чипс, два пакета сладкиши, уокмен, надуваема възглавница и парфюм за петдесет лири, който тя беше платила с кредитната си карта в отчаян опит да се ободри. Не успя. Това означаваше, че вече може да се депресира завинаги.