Александра Потър: Отпусни му края

Франки беше смаяна. Чувстваше се прекарана съвсем буквално. Докато наблюдаваше как гърбът му се отдалечава в посока на самолета, тя неочаквано забеляза неоновите цифри над изхода — 14. Тя беше на изход 14! Отчаянието й мигновено отстъпи място на облекчението, че не е изпуснала полета, но и то не продължи дълго. В момента, в който подаде бордовата си карта на стюардесата, й просветна, че очевидно крадецът на колички е в същия самолет. И най-вероятно е на мястото до нея. Тя бързо пропъди тази мисъл. Никой, дори и тя не може да бъде такъв карък.

На борда я посрещнаха стюардеса с каменна физиономия, която раздаваше карамелени бонбони, и цял самолет кисели пътници, които поглеждаха часовниците си и й хвърляха обвинителни погледи. Франки се усмихна извинително и започна да залита по пътеката между седалките в търсене на своето място, като същевременно се стараеше да задържи ръчния си багаж и съдържанието му. В периферното й зрение попадна познато изглеждаща каубойска шапка, която злокобно се мержелееше в далечината, и когато се приближи, тя видя, че точно там, от страната на прозореца, има свободно място. Потънаха й гемиите. Дори нямаше нужда повторно да проверява бордовата си карта. Знаеше, че това е нейното място.

Примирено натъпка чантите си в отделението за ръчен багаж, сви се на тясната седалка и затегна колана. Вторачи се в седалката пред себе си, твърдо решена да не поглежда в неговата посока, но след няколко минути любопитството й надделя. Почти без да отмества главата си, тя започна да го оглежда с ъгълчетата на очите си. Подпрял брада на ръцете си, той беше затворил очи и дишаше бавно и дълбоко, сякаш се унасяше в сън. Кичури тъмна коса, изсветлели от слънцето почти до русо, се подаваха под периферията на шапката му и около очите му пробягваха тънки бръчици — резултат от мижене срещу слънцето. Франки спря погледа си върху миглите му — гъсти и тъмни върху загорялата му леко луничава кожа, и малкия стар белег, пресичащ лявата му вежда. Предполагаше, че е в началото на тридесетте и въпреки че не искаше да го признае, той беше някак привлекателен по един груб, недодялан начин.

Не че Франки харесваше груби и недодялани. Тя предпочиташе гладко избръснати и елегантни мъже с колосани яки, винаги изгладени костюми и много лек аромат на афтършейв. Точно като Хю. Ако затвореше очи, щеше да го види с ризата му на Ралф Лоран, спретнато завързаната вратовръзка и прилежно гелосаната прическа. Великолепният Хю. Нейният Хю. Тя прехапа устни и се опита да спре сълзата, която чувстваше да гъделичка едното й око.

Шумът в кабината внезапно прерасна в остър вой, когато самолетът започна да се движи по пистата. Наклони глава и надникна през малкото прозорче — летище Хийтроу зафуча покрай илюминатора и се сля в размазано петно от сив бетон. Почувства неочакван тласък, когато двигателите под нея достигнаха пълна мощност и самолетът стремително се издигна нагоре, отделяйки се от пистата.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна на седалката. Е, това беше. Най-накрая се случваше. Тя махаше за сбогом на Лондон и на целия си досегашен живот. Обзе я смесено чувство на облекчение, паника и колебание. Дали постъпваше правилно? Франки не знаеше. Всичко, което й беше известно, бе, че вчера се чувстваше депресирана, нямаше гадже и работа, а днес бе на борда на Боинг 747 за Ел Ей и ярките светлини на Холивуд. Беше прекалено късно да промени решението си и колкото и страшно да беше, тя знаеше, че не можеше да остане. Би било твърде болезнено. Затвори очи, избърса сълзата, която гъделичкаше носа й, и за първи път от много време се усмихна. Да, беше взела решение и независимо дали й харесваше или не, нямаше връщане назад. Франки отиваше в Холивуд…

Всичко започна преди по-малко от седмица, когато тя откри разписката от бижутерийния магазин „Тифани“. Не че Франки имаше намерение да пребърка джобовете на приятеля си, но беше понеделник сутрин и тя търсеше дребни за метрото. След като разчлени дивана — възглавница по възглавница, обърна краищата на килима край первазите и изпразни всички малки бонбониери и керамични купи от полицата над камината, тя почти се беше предала. Докато в отчаянието си не издърпа сивото вълнено палто на Хю от шкафа в коридора.

В горния джоб — нищо; вътрешния джоб — празна опаковка от „Сникърс“ и билет за лотарията; страничния джоб — монета от един паунд и смачкана разписка. Тя беше на път да я изхвърли, когато нещо я спря. Свиване на стомаха, шесто чувство, женска интуиция — каквото и да беше, нещо я накара внимателно да разгъне хартийката, да я занесе на кухненския плот и да я заглади с дланта си. Тогава видя, че е от „Тифани“ и прочете: „Предмет — бижута“ отдолу. Чувствайки прилив на въодушевление, тя се опита да разчете сумата, но мастилото се беше размазало. Амбицирана, тя вдигна разписката към стъклото на прозореца и замижа — приличаше на 2 и няколко нули. Умът й прескочи от нищо към 2000 за по-малко от секунда. Две хиляди паунда!