Александра Потър - Отпусни му края

Гримасничеща, докато дръжките на торбите остро се впиваха в пръстите й, Франки стана и се заклатушка към изхода, като се мъчеше да задържи всичко. Напразно — преди да измине повече от стотина метра, опънатите като струна дръжки на един от пликовете подадоха, съдържанието му се разпръсна по целия под, а кутията с чипс се изстреля като ракета през салона за заминаващи и се заклещи под редица пластмасови столове. Франки ядно простена. Това беше абсурдно. С тази скорост тя никога нямаше да стигне до изхода навреме за полета си.

Тогава неочаквано видя отговора на всичките си молитви — лъскава сребриста количка за багаж, оставена безнадзорна пред магазин за бельо. Обзе я прилив на въодушевление и тя се спусна към нея с цялата скорост и равновесие, на които беше способна. Победоносно метна раницата си в количката и си пое дъх поне нещо вървеше по план. Чувството на тържествуващо облекчение бе прекъснато от мъжки глас извън полезрението й.

— Извинете, това е мое.

— Моля?

Обърна се. Точно пред надписа за намалението на прашки стоеше мъж в избелели дънки и карирана бархетна риза. Франки го измери с поглед, забелязвайки издрасканите кожени ботуши, оръфаните панталони и завитите ръкави на ризата, които разкриваха загорели ръце и няколко хипарски плетени гривни. По врата му проблясваше сребърна верижка, а стара измачкана каубойска шапка хвърляше сянка на лицето му. Изглеждаше като износена версия на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Внезапно Франки осъзна, че го зяпа.

— Това е моята количка — проговори мъжът с провлачен нюйоркски акцент, като лениво разтриваше силно наболата си брада.

Франки погледна към количката и обратно към американеца. Тя мразеше каквито и да било конфликти и прекарваше по-голямата част от живота си в извинения независимо дали наистина е виновна за случилото се. Но комбинацията от водка, тройното унижение от миналата седмица и притеснението за полета имаха много специфичен ефект. Беше загубила всичко останало, но нямаше начин да загуби тази количка.

— Мисля, че бъркате — отвърна учтиво, но категорично. — Това е моята количка.

Говореше бавно, като умишлено натъртваше думите и отбранително пазеше количката с тялото си. С повече късмет господин Каубой щеше да се пръждоса и да си намери друга.

Но мъжът не го направи.

— Не мисля така. — Той поклати глава и започна да товари багажа си: големи черни стативи, издраскани куфари за фототехника и огромна чанта.

Франки го наблюдаваше в съвършено недоумение. Каква наглост! Решена да не му се остави, тя струпа вещите си върху неговите и стисна дръжката. Той също.

— Хей, нямам време за това. Трябва да хвана самолета. — Отмести кичур коса от очите си и се втренчи във Франки.

Изгледа го кръвнишки. Трябвало да хване самолета! Ами тя? Какво ли правеше в салон „Заминаващи“? Може би се наслаждаваше на атмосферата? Решително скръцна със зъби.

— Извинете ме, но, знаете ли, аз също трябва да хвана самолета.

Той сви рамене.

— Тогава ставаме двама. — И започна да бута количката през салона, следван от Франки, която твърдо отказваше да пусне дръжката.

— По дяволите, много сте груб! — Ахна от изумление, когато той предизвикателно забута количката към движещата се пътека. По устните му играеше едва забележима самодоволна усмивка. — Това е моята количка — опита отново.

Кавалерство явно беше непозната дума за американците. Вбесяващо той напълно я игнорира.

— Извинете, не чухте ли какво казах?

Беше невъзможно да не я е чул — гласът й отекна силно по целия коридор, но той предпочете да не отговаря. Вместо това продължи да зяпа пътеката под краката си, здраво хванал дръжката. Бяха фантастична гледка: той — невъзмутим, спокоен и съсредоточен, с каубойска си шапка, тя — пияна, размъкната, с бримка на чорапогащника, и двамата мрачно вкопчени в количката, но никой от тях не се смееше. Вместо това те бяха потънали в безмълвен дуел, докато стигнаха края на подвижната пътека, което за момент опасно наруши равновесието на Франки. Избутаха количката още малко напред и спряха.

Смятайки, че той е осъзнал грешките в поведението си, Франки почувства сладостта на победата. Но за кратко.

— Ами, благодаря за возенето — провлече саркастично. — Аз слизам тук. — Той започна да разтоварва чантите си, като остави нейните да паднат на пода и покупките отново се разпиляха. — Цялата е твоя.

Усмихна се широко и като докосна шапка в знак на престорена учтивост, метна чантата си на широките си рамене и закрачи към изхода. Група стюардеси веднага хвърлиха око на своя широкоплещест пътник и замениха вкиснатите гримаси с флиртуващи усмивки.