Александра Потър - Отпусни му края

Неочаквано се почувства неловко и бързо свали старата си мръсна кожена шапка. Беше една от онези шапки с капачета, които може да смъкнеш над ушите си — типът, който винаги кара моделите във „Вог“ да изглеждат съблазнителни като непослушни руски шпионки. Без високите скули на Кейт Мос обаче Франки приличаше повече на кръглолико петгодишно момиченце с космат похлупак.

— Ами да, искам да наема апартамент с две спални — отговори, като си играеше с косата, сплескана на челото й по крайно непривлекателен начин.

Господин Привлекателен се изправи в стола си, като небрежно разхлаби вратовръзка и откопча яката на ризата си.

— Нещо по-специално?

Да, ти, помисли си Франки, докато наблюдаваше как адамовата му ябълка се движи изкусително нагоре-надолу под бледата гладко обръсната кожа на гърлото му, и си мечтаеше да е една от онези уверени и бъбриви жени като Рита или Денис Ван Оутен, които не биха се колебали да заговорят мъж.

— Всъщност, не — смънка засрамено.

Дайте й тема и можеше от нищото да развие цял научен доклад, по дяволите, тя дори беше член на клуба по дебати в университета (макар че беше отишла само веднъж, след като откри, че там са предимно мъже в рипсени сака с кръпки на ръкавите, декламиращи стари глупости). Но при вида на най-привлекателния мъж, когото бе виждала през тази година, тя внезапно се превърна в заекващо същество с речника на Дейвид Бекъм.

Господин Привлекателен продължи да я зяпа и търпеливо очакваше отговор.

— Не искам да бъда излишно капризна. Разбирате ли, имам по-малко от две седмици да намеря нов апартамент — опита отново тя.

— Защо, какво се случва след две седмици? — Мъжът притеснено смръщи вежди. Така изглеждаше дори още по-очарователен.

Франки прехапа устни. Ставаше й все по-трудно да се концентрира върху проблема с жилището си вместо върху агента по недвижими имоти.

— Хазяинът ни изрита.

— Нас? — Той взе химикалка от бюрото си и започна да я върти между пръстите си.

— Съквартирантката ми Рита и мен. За щастие, тя няма проблем за няколко месеца, защото пътува с трупата.

— Тя е актриса?

— Може и така да се каже… — По устните на Франки пробяга усмивка, когато се опита да не се засмее с глас на представата за Рита, подскачаща по сцената в черно-белия си костюм на кравешка задница.

Сподели усмивката й и като подпря брадичка на ръцете си, се наведе към нея.

— Нали разбираш, че Коледа е след броени дни и може да отнеме повече от две седмици да ти намерим апартамент…

— Не може! — прекъсна го Франки. — Трябва да намеря нещо.

Тя помисли за хазяина Фигинс с оцветените от никотина пръсти и отблъскващия навик да бърше постоянно течащия си нос с опакото на ръкава на жилетката си, докато обяснява нещо на гърдите й. Нямаше начин да го моли за услуга.

— Няма ли кой да те приюти за няколко седмици?

Поклати глава.

— Може би приятелят ти? — понижи глас мъжът въпреки постоянния шум в офиса.

— Нямам. — Тя се усмихна изненадана и леко смутена. Всеки би си помислил, че той флиртува с нея.

Така беше. Широка усмивка се разля по лицето му и той доволно завъртя скъпия часовник „Ролекс“ около китката си.

— Ами, сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо… — Кимна, стана от черния си кожен стол, заобиколи един от пълните си раирани колеги и се насочи към шкафа с картотеката. — Но първо ми трябват някои подробности. — Той дръпна най-горното чекмедже, грабна някаква папка, хлопна чекмеджето обратно, върна се и й я подаде. — Между другото, не се представих. Аз съм Хю. Хю Хамилтън. — Подаде й ръка.

Тя скочи като пружинка и бързо дръпна розовата си вълнена ръкавица.

— Аз съм Франки. Приятно ми е. — Стисна ръката му и опита да не се изчерви, когато пръстите му топло обгърнаха нейните.

Въобразяваше ли си, или той задържа ръката й малко по-дълго? Не, това определено беше по-дълго от нормалното. В стомаха й запърха внезапно въодушевление, не можеше да не се надява, че ще получи повече, отколкото беше дошла да търси.

През следващата седмица Франки срещна Хю още много пъти, за съжаление изцяло по строго професионални причини. След като огледа дузина мизерни квартири с втори спални, които можеха да минат за дрешници, противни апартаменти с баня, неремонтирана от седемдесетте, и мухъл в кухненските шкафове, достатъчен за едногодишното производство на пеницилин, всички надежди да си намери жилище или да излезе на среща с Хю бързо се изпаряваха.

И затова тя толкова се изненада от апартамент 13 на двадесет и седмия етаж в общински блок в Актън. Беше напълно обзаведен, с добре просмукала се влага и пълчища хлебарки и тя бе готова да признае поражението и да се откаже, когато Хю я издебна край хладилника и й призна своята вечна любов. Добре де, не точно, но призна, че я е развел из най-лошите апартаменти в западен Лондон само за да продължи да я вижда. Поласкана и някак облекчена, че все пак няма да й се наложи да живее в кашон, тя се съгласи да излязат на среща. Седемдесет и два часа по-късно вече празнуваше Нова година и пееше с шампанско в ръка в прекрасния си нов апартамент с прекрасното си ново гадже. Поправка: в девет и половина отдавна беше приключила с шампанското и неспособна да си спомни думите, на която и да е песен, беше пияна и мърсуваше с Хю под одеялото. Беше прекрасен край на 1997 година.