Александра Потър: Без гордост и предразсъдъци

— Хм. Май си права… — кима намръщен той. — Може поне да разгледа снимките — подхвърля доволно той.

— Ти някога да си я виждал да разглежда нещо различно от модни списания? — питам аз и извивам вежди.

Фреди въздъхва дълбоко.

— Предавам се. Дори не мога да й избера подарък.

Изглежда толкова сломен, че сърцето ми се свива.

— Искаш ли да ти предложа нещо?

— Разбира се — кима доволно той.

— Ще свърша детективската работа и ще разбера какво иска. — Стискам ръката му. — Обещавам ти, че няма да бъде „Румънските акробати“. — Усмихвам се мило и изтеглям книгата от ръцете му. — Не че книгата не е хубава — добавям аз дипломатично. — Просто не е подходяща за Стела.

Фреди ме поглежда с огромна благодарност, сбогуваме се и той излиза от книжарницата. На вратата се сблъсква със Стела, която тъкмо се връща от обедна почивка, цялата поруменяла от вълнение.

— Здрасти, Фреди — поздравява разсеяно тя. Промушва се покрай него и заявява:

— Имам изненада за теб!

Над рамото й виждам Фреди. Застанал е на входа и наблюдава Стела. Изражението му е красноречиво.

— Направо ще паднеш от кеф.

Когато излиза на улицата, се обръщам към Стела:

— За кое? — питам аз. Тръшвам се на стола с колелца зад щанда и се придърпвам към компютъра. Познавам Стела достатъчно добре и знам, че онова, което според нея е кеф, за мен не е никакъв кеф.

Започвам да преглеждам имейлите. Книжарницата най-сетне е празна, с изключение на жената, която продължава да разглежда биографиите, и аз решавам, че моментът е подходящ да направя няколко последни поръчки преди Коледа.

— Знам какво ще направиш — продължава Стела, така обхваната от ентусиазъм, че не забелязва нищо. Сваля шала на райе, хвърля го на щанда и застава до мен задъхана, също като лабрадора на нашите, когато усети аромата на храна.

— Какво? — продължавам да пиша.

— За ужасните срещи, на които все ходиш — обяснява въодушевено тя.

— Благодаря ти, че ми напомни, но вече не ходя по срещи.

Стела замахва пренебрежително с ръка. Все още не си е свалила ръкавиците.

— Ще се поразвеселиш, като дойдеш с мен и цяла женска компания — нарежда възторжено тя.

Изчаква малко, за да стане по-драматично и да я попитам къде имат намерение да ходят — убедена съм, че очаква да се развълнувам също като нея, — само че аз успявам да измрънкам нещо като „хм“.

Това съвсем не е достатъчно за Стела.

— Ем, заминаваш за Мексико! — заявява тя така приповдигнато, сякаш е водеща на телевизионно състезание и обявява резултата пред нищо неподозиращите участници.

Обръщам гръб на монитора и я зяпвам.

— Стела, какви, за бога, ги приказваш?

— За Нова година! — продължава тя и се настанява на щанда. Поглеждам я строго, но както обикновено, тя не ми обръща никакво внимание. Кръстосва крака, подръпва мрежестия си чорапогащник и пак ме подхваща. — Току-що се обади приятелката ми Беатрис, която живее в Лондон. Резервирала е места за пътуване до Канкун в Мексико. Две са се отказали в последната минута, което означава, че има две свободни места — тя се ухилва доволно. — Аз — заявява тя и бодва гърди с пръст. — И ти — този път пръстите й щръкват към мен. — Трябва само да си платим самолетните билети от Ню Йорк.

— А кой ще работи тук, докато си веем капите из Мексико? — мърморя недоволно аз. Честно да ви кажа, Стела няма никакво понятие какво е да си управител. Тя си въобразява, че книжарницата си работи сама.

— Всичко е уредено — заявява доволно тя. — Господин Макензи вече предложи помощта си.

— Говориш за господин Макензи, собственика? — вдигам изненадано поглед аз. — Да не би да си го питала?

— Обадих му се одеве. Каза, че щяло да му достави невероятно удоволствие да е тук, докато ни няма. Честно да ти кажа, май остана доволен, че го попитах — признава щастливо тя. — Каза, че щяло да му се отрази добре да се отърве за известно време от жена си. — Стела пъхва дъвка в устата си и започва да мляска.

Зяпвам я напълно слисана. Не знам дали да се радвам, че за пръв път от пет години не ми се налага да работя между Коледа и Нова година, или да се разсърдя, задето Стела не ме е попитала първо. Решавам, че е по-добре да се зарадвам.

— Ами, добре — кимам аз, за да кажа нещо.

— Супер — провиква се Стела, прави розово балонче и го спуква с език. — Ще бъде направо страхотно. Очевидно е от онези организирани екскурзии за неомъжени — казва се „Клуб от осемнайсет до трийсет“.

Не може да бъде!

Обхваща ме ужас. Непрекъснато разглеждам английските списания, които получаваме в магазина, и ги знам тези организирани ваканции. Това е личната ми представа за ад.