Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Коя е? — пита той.

Показва ми черно-бяла снимка на майка ми. Тя е със забрадка, вдигнала лице към слънцето, а по устните й играе усмивка. От нея сякаш струи светлина. Толкова много светлина, че човек може дори да не забележи, че няма вежди, че изпод забрадката не се подава нито един косъм. Спомням си, че почина няколко седмици, след като направих тази снимка.

— Моето вдъхновение — отвръщам тихо аз.

— Много красива жена е. — Виктор Максфийлд говори в сегашно време.

— Знам — съгласявам се аз. Истина е, защото на тази снимка тя е все още жива.

И двамата мълчим, докато гледаме снимката.

— Портфолиото ти много ми допадна — обяснява Виктор Максфийлд и се отпуска на стола. Навива ръкавите си, слага си отново копчетата за ръкавели и ме поглежда замислен. — Имаш ли още пет минути? Иска ми се да се видиш с фоторедактора.

— Разбира се. — Защо изобщо пита?

Посяга към слушалката на телефона и натиска някакво копче. Човекът от другата страна отговаря веднага.

— Ивон? Здрасти. Виктор се обажда. Свободна ли си? Има една фотографка, с която искам да се запознаеш. — Без да чака отговор, той затваря със самоувереността на човек, за когото въпросите са реторични.

— Готово. — Той ми се струва доволен от себе си, става, а аз се изправям след него. Заобикаля бюрото и ми подава ръка. — Хедър, за мен беше огромно удоволствие да се запозная с теб.

Значи това беше всичко. Интервюто приключи.

— И за мен — отвръщам аз, стискам ръката му и усещам и облекчение, и тъга, защото едва ли някога ще се доближа повече до мечтата си.

Прекъсва ни почукване на вратата и къдрокоса жена с огромни висящи обеци надниква вътре.

— Ивон, това е Хедър, фотографката, за която ти споменах.

Жената се усмихна и хлътва в стаята.

— Здрасти — казва задъхано тя, стиска ръката ми и изскача от кабинета на шефа си. — Насам — повиква ме тя.

Грабвам портфолиото и поглеждам Виктор Максфийлд. Той е скръстил ръце и се е облегнал на стола, докато ме наблюдава с пронизващия си поглед, сякаш е потънал в размисъл. Това добър знак ли е или лош? Просто не мога да разбера, затова си казвам, че трябва да погледна какво пише по този въпрос в книгата ми със съвети за интервюта. След това забързвам след Ивон.

Ивон се оказва страшна, но приятелски настроена. Развежда ме набързо из отдела, запознава ме с асистента си, чието име забравям на секундата, флиртува безсрамно с фотограф на свободна практика, който си търси работа („Никога не се притеснявай да използваш служебното си положение“, съветва ме тя, след като му дава някаква поръчка), стисва ми ръката, изпраща ме до асансьора и изчезва, „за да дръпна един фас“.

Не мога да спра да мисля за нея през целия път, докато пътувам в метрото към офиса си. Не мисля единствено за Ивон, а по-скоро за „Сънди херълд“ като цяло, за Виктор Максфийлд и за интервюто. Въодушевлението ми започва да набъбва. Ако ме назначат, целият ми живот ще се промени. Позволявам си да се потопя в мечти и се клатушкам в метрото към слънчевото безоблачно бъдеще.

Когато пристигам на работа, с изненада откривам, че е все още заключено. Къде е Брайън? Поглеждам часовника си — почти единайсет е. Силно учудена, аз отключвам с моята връзка, изключвам алармата и вдигам щорите. В офиса нахлува слънце и пред мен изплуват прашинки също като конфети. Навеждам се, за да вдигна пощата от изтривалката, и пристъпвам към рецепцията.

Както обикновено, в повечето пликове има сметки и въпреки че допреди няколко седмици нямахме никаква надежда, че ще успеем да ги платим, сега, покрай сватбата на лейди Шарлът, вече няма място за притеснения. Това е страхотно, мисля си аз и влизам в кухнята, за да си приготвя кафе. Само за мен не е страхотно. В стомаха ми се събира топка напрежение с всеки изминал ден.

Опитвам се да не мисля по този въпрос, докато си сипвам нескафе. В същия момент чувам звънеца. Сигурно е Брайън.

— И по кое време идваш на работа? — провиквам се аз.

— Моля?

Отварям, надниквам навън и усмивката ми замръзва. Това не е Брайън. Оказва се неприлично кльощава блондинка с неприлично дълбоко деколте. Тя прави стъпка към мен, а неприлично високите й токчета чаткат по ламинирания под.

— Търся Брайън Уилямс — изписква с тънко гласче тя. Стомахът ми се свива. Не е нужно някой да ми казва, че това е лейди Шарлът.

— Страхувам се, че още не е дошъл — отвръщам аз и минавам зад рецепцията, където тя е стоварила огромната си чанта.