Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Лейди Шарлът! Каква изненада! С огромно нетърпение чаках да се запознаем. — Той плясва с ръце и се ухилва като стар политик. Не само че не трепва, но по всичко личи, че не му пука, докато се привежда, за да целуне въздуха до бузите й.

В този момент забелязвам алена смучка на врата му.

И в този момент събитията се подреждат. Говоря за събитията снощи. Шоуто „Роки Хорър“. Нийл, красивият стюард. Тази сутрин. Закъснение. Неестествено добро настроение. Смучка.

Срещам погледа му над рамото на лейди Шарлът, усмихвам се заговорнически и вдигам палци.

Той се изчервява и насочва цялото си внимание към лейди Шарлът, докато тя писка как букетът й не бил подходящ за тена й, как щяла да излезе бледа на снимките.

— Това трябва да се уреди незабавно. Тръгваме веднага и отиваме при цветарите с един „Полароид“… — Той се опитва да не ми обръща никакво внимание.

— Ще го направите ли? Наистина ли? — хълца лейди Шарлът, а гласът й е станал дрезгав от благодарност.

Благодарност и лейди Шарлът? Това е просто невъчможна комбинация. Невероятно. Брайън успя да я омагьоса.

— Само че ще се наложи да отменя някои от предварително заплануваните си ангажименти.

— Аз, разбира се, ще ви компенсирам.

— Парите няма да са малко.

— Все ми е едно. Татко ми е дал пълномощно да се разпореждам със сметките му. Ще ви напиша чек незабавно. — Тя започва да рови в чантата за химикалка.

— Страхувам се, че не мога да приема. Сумата ще бъде няколко хиляди. — Той вдига ръце, сякаш се опитва да се защити от чека.

В този момент го поглеждам изпълнена със страхопочитание. Този човек е истински гений. При положение че нямаме никакви ангажименти и ни чака огромен куп неплатени сметки, накрая ще се окаже, че сме изкарали едно голямо нищо.

— Тази сума достатъчна ли е? — пита умолително лейди Шарлът и му подава написания чек.

Брайън го поглежда, след това се поколебава, за да постигне по-голям ефект. Намръщва се, поема въздух през зъбите, което е доста впечатляващо, поглежда ме и пита:

— Хедър, как мислиш, ще успееш ли да разчистиш графика за днес?

Господи, той заслужава „Оскар“.

Аз, разбира се, веднага влизам в отредената ми роля. Ставам сериозна и отварям датника. Гледат ме празни страници.

— Няма да е никак лесно, но ще направя всичко по силите си — отвръщам нещастно аз.

— Великолепно! — Лейди Шарлът подскача от възторг и плясва с ръце. — Как бих могла да ви се отблагодаря?

— Моля ви, забравете — протестира Брайън. — Ние от „Завинаги заедно“ вършим всичко само срещу една усмивка. — Той се ухилва доволно, натъпква чека в джоба на сакото си, прегръща коконата през тънкото кръстче и я повежда навън.

Половин час по-късно, след като съм изяла половината от кроасана с шоколад, разбирам, че точно днес ми се ядат овесени ядки и започвам да се питам дали да не отскоча да си купя, ала в същия момент телефонът звънва. Обажда се един от клиентите ни, който иска допълнителни снимки от сватбата си, състояла се преди няколко месеца.

Разбира се, че пазим негативите, уверявам го аз и забравям за закуската. Влизам в черната стаичка, преглеждам безразборно натъпканите шкафове и кашони, отрупаните с какви ли не папки маси. Това е тя системата на Брайън за картотекиране. Въздишам и за пореден път се заричам един ден да въведа ред. Пускам сидито, навивам дантелените ръкави и се хващам за работа.

Заемам се с господин и госпожа К. Пек. Не, това не са те. Посягам към друга папка, на която е надраскано „СТАР…“ нещо си. Опитвам се да разчета драсканиците на Брайън. „СТАР ТРЕ…“ А-ха, това е двойката ала „Стар Трек“, която искала да каже клетвите си на клингонски. Поглеждам младоженеца на средна възраст, наконтен в костюм като член на екипажа на космическия кораб „Ентърпрайз“, след това натъпквам папката, където ми попадне и изтеглям нова.

На тази сватба булката беше в черно, а тази беше на Лондонското око… много симпатична двойка. Забелязвам, че и двамата са в традиционни индийски дрехи, спомням си сарито в червено със златна бродерия, барабаните, масите, отрупани с какви ли не вкусотии. Само че и това не е двойката, която ми трябва. Продължавам да ровя, но така и не успявам да открия каквото ми трябва.

Тръшвам се на един стол и загризвам нокътя си, докато най-сетне забелязвам папка с надпис „Юни 2005“. Дърпам негативите и ги поднасям към светлината.

Сърцето ми спира да бие.

Това просто не може да бъде…

Гласът на Майкъл Крофърд се лее от сидито, докато аз гледам ужасена снимката. Не мога да откъсна очи от щастливата усмихната двойка, допрели носове. Отново поглеждам датата: 8 юни. Било е само преди два месеца. Колебая се какво да направя. Разбирам, че възможността е само една.