Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Моите искрени благодарности за безценните съвети и помощ на: Саймън Бейнбридж, Елинор Драйдън, проф. Кен Хауард, Кормак Кинсела, Национален музей на железниците, Брайън Орган, Алисън Принс, Мари Робъртс, д-р Ник Робинс, Шу Уеяма, Сюзан Уот и Питър Уотс.

Себастиан стисна волана. Камионът зад тях удари бронята и побутна малкия автомобил напред. Регистрационният номер се откачи и отлетя нанякъде. Себастиан се опита да увеличи поне мъничко дистанцията, но не можеше да ускори, без да се блъсне в предния камион и да бъде смачкан между двата като хармоника.

След секунди бяха засилени за втори път — камионът зад тях бутна колата им доста по-силно и я запрати към камиона отпред. Когато последва трети удар, думите на Бруно „Сигурен ли си, че вземаш правилното решение?“ изплуваха в ума на Себастиан. Той хвърли поглед към приятеля си, който се беше вкопчил с две ръце в таблото, а лицето му бе побеляло от страх.

— Искат да ни убият! — изкрещя Бруно. — За бога, Себ, направи нещо!

Себастиан погледна безпомощно към отсрещните платна, но видя плътен поток коли, движещи се в обратната посока.

И тогава камионът пред тях започна да намалява и той разбра, че ако искат да оцелеят, трябва да вземе решение, при това веднага. Погледна отново отсрещните платна, като търсеше отчаяно пролука в потока. Когато камионът отзад ги блъсна за четвърти път, Себастиан разбра, че е оставен без избор.

Рязко завъртя волана надясно, прелетя през тревната ивица и се понесе право през насрещното движение. Натисна газта до дупка и се замоли да стигнат безопасността на полето, което се простираше отпред, преди да ги е блъснала някоя кола.

Микробус и автомобил набиха спирачки и рязко завиха, за да избегнат малкото „Ем Джи“, което профуча през пътя пред тях. За миг Себастиан си помисли, че може и да успее… а после видя изпречилото се дърво. Махна крака си от газта и зави рязко наляво, но твърде късно. Последното, което чу, бе писъкът на Бруно.

Хари Клифтън се събуди от звъна на телефон.

Сънуваше нещо, но не можеше да се сети какво точно. Може би настоятелният металически звън беше част от съня. Обърна се мудно и примигна към светещите зелени стрелки на часовника до леглото. 6:43 сутринта. Усмихна се. Само един човек би помислил да му звънне по това време. Вдигна слушалката и промърмори с престорено сънен глас:

— Добро утро, скъпа.

Отговор не последва и за момент Хари се зачуди дали телефонистът на хотела не е объркал номера на стаята. Тъкмо се канеше да затвори, когато някой изхлипа в слушалката.

— Ти ли си, Ема?

— Да — отвърна тя.

— Какво е станало? — меко попита той.

— Себастиан е мъртъв.

Хари не отговори веднага, защото в момента ужасно му се искаше да си мисли, че още сънува.

— Не може да бъде — рече най-сетне. — Вчера разговарях с него.

— Загинал е тази сутрин. — Ема едва успяваше да произнесе по няколко думи наведнъж.

Хари рязко се изправи, вече напълно буден.

— При автомобилна катастрофа — продължи Ема между риданията.

Хари се опита да запази спокойствие и зачака да му каже какво точно е станало.

— Пътували са заедно за Кеймбридж.

— Кои? — попита Хари.

— Себастиан и Бруно.

— Бруно жив ли е?

— Да. Но е в болница в Харлоу и не са сигурни, че ще изкара нощта.

Хари отметна одеялото и спусна крака на килима. Замръзваше и не беше на себе си.

— Веднага ще повикам такси до летището и ще взема първия полет до Лондон.

— Аз отивам направо в болницата — каза Ема. Не добави нищо повече и за момент Хари се запита дали връзката не е прекъснала. После Ема прошепна: — Искат някой да разпознае трупа.

Ема затвори, но й трябваше известно време да успее да събере достатъчно сили, за да стане. Накрая прекоси с несигурна крачка стаята: наложи й се да се подпира на мебелите, подобно на моряк по време на буря. Отвори вратата на кабинета. Марсдън стоеше в хола с наведена глава. Никога не беше виждала стария прислужник да показва каквито и да било чувства пред член на семейството и едва разпозна повехналата фигура, която се подпираше на полицата на камината. Обичайната му маска на самообладание беше сменена от жестоката реалност на смъртта.

— Мейбъл ви е приготвила ръчен багаж, мадам — като пребит рече той. — И ако ми позволите, ще ви откарам до болницата.