Джеффри Арчер: По-силно от меча

Моите искрени благодарности за безценните съвети и помощ на: Саймън Бейнбридж, Алън Гард, проф. Кен Хауард, Алисън Принс, Катрин Ричардс, Мари Робъртс, д-р Ник Робинс и Сюзан Уот. А също и на Саймън Сийбаг Монтефиоре, автор на „Сталин: Дворът на червения цар“ и „Младият Сталин“, за съветите и знанията му.

Октомври 1964

Брендан не почука на вратата. Просто я отвори и влезе, като преди това се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Не искаше да му се налага да обяснява какво прави един млад мъж в каютата на възрастен джентълмен в такъв час. Не че някой би коментирал.

— Има ли вероятност да ни прекъснат? — попита той, след като затвори вратата.

— Никой няма да ни безпокои преди седем сутринта, а тогава няма да има кого да безпокоят.

— Добре — каза Брендан.

После се наведе, отключи големия сандък, отвори капака и огледа сложния механизъм, за чието сглобяване им бе нужен цял месец. През следващия половин час проверяваше дали няма откачени жици, дали всичко е на мястото си и дали часовникът се задейства при завъртане на ключа. След като се увери, че устройството работи идеално, се изправи и каза:

— Всичко е готово. Кога да го активираме?

— В три след полунощ. И ще ми трябват трийсет минути да махна всичко това — добави лордът, като докосна двойната си брадичка, — и да имам достатъчно време да стигна до другата си каюта.

Брендан пак се наведе над сандъка и нагласи таймера.

— Трябва само да завъртиш ключа, преди да тръгнеш и да провериш дали секундарникът се движи.

— Какво може да се обърка?

— Ако лилиите още са в каютата на мисис Клифтън, нищо. Никой в този коридор, а може би и на долната палуба, няма да има шансове за оцеляване. В пръстта под цветята има шест фунта динамит, много повече от необходимото, но по този начин можем да сме сигурни, че ще приберем парите.

— Донесе ли ключа ми?

— Да — каза Брендан. — Каюта седемстотин и шест. Ще намериш новия си паспорт и билета под възглавницата.

— Има ли нещо друго, за което да се безпокоя?

— Не. Само провери дали секундарникът се движи, преди да излезеш.

Дохърти се усмихна.

— Ще се видим в Белфаст.

Хари отключи вратата на каютата и се дръпна, за да направи път на Ема.

Тя се наведе и помириса лилиите, пратени й от кралицата майка по случай пускането на „Бъкингам“.

— Ужасно съм уморена — каза, докато се изправяше. — Не знам как се справя кралицата майка всеки ден.

— Това й е работата и я бива, но се обзалагам, че и тя ще се умори, ако опита да бъде председател на „Барингтън“ за няколко дни.

— Въпреки това предпочитам моята работа пред нейната — каза Ема, докато събличаше роклята си и я окачаше в гардероба, преди да изчезне в банята.

Хари отново прочете картичката от Нейно Величество кралицата майка. Лично послание! Ема вече беше решила да сложи вазата в офиса си, когато се върнат в Бристол, и да слага в нея лилии всеки понеделник. Хари се усмихна. Всъщност защо не?

Ема излезе от банята и Хари също се изкъпа. Ема свали хавлията и си легна. Беше прекалено уморена, за да отвори „Шпионинът, който дойде от студа“ от един млад автор, който Хари й бе препоръчал. Изгаси нощната лампа и каза: „Лека нощ, скъпи“, макар да знаеше, че Хари не може да я чуе.

Когато Хари излезе от банята, тя вече спеше дълбоко. Той я зави като малко дете, целуна я по челото, прошепна: „Лека нощ, скъпа“ и си легна, развеселен от лекото й мъркане. Никога не би му минало през ума дори да намекне, че тя хърка.

Остана да лежи буден. Гордееше се с нея. Пускането на кораба едва ли можеше да мине по-добре. Обърна се настрани с очакването, че ще се унесе, но макар клепачите му да бяха натежали и да бе уморен, не можеше да заспи. Нещо не беше наред.

Друг мъж, вече в безопасност в каютата си втора класа, също беше буден. Макар да бе три след полунощ и да си бе свършил работата, той и не мислеше да ляга. Предстоеше му работа.

Все същото безпокойство всеки път, когато се налага да чакаш. Не си ли оставил някакви следи, които могат да доведат право до теб? Не си ли допуснал грешки, които да провалят операцията и да те превърнат в посмешище у дома? Нямаше да се отпусне, докато не се озове в спасителната лодка или още по-добре — на друг кораб, плаващ към друго пристанище.