Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Ако е бомба, е голяма — каза след миг. — Дори не мога да си представя колко жертви ще има, ако не я обезвредим.

— Можете ли да го направите? — с изненадващо спокоен глас попита капитанът. — Защото ако не можете, първата ми отговорност е за живота на пътниците. Не искам това пътуване да се сравнява с едно друго катастрофално първо плаване.

— Не мога да направя нищичко, без да имам достъп до контролния панел. А той трябва да е някъде на кораба — каза Робъртс. — Може би някъде съвсем наблизо.

— Обзалагам се, че е в каютата на лорда — каза полковникът. — Защото вече знаем, че той не е лорд, а атентатор от ИРА — Лайъм Дохърти.

— Някой знае ли коя е каютата? — попита капитанът.

— Трета — каза Хари и си спомни за възрастния мъж, който се движеше прекалено бързо за годините си.

Капитанът и сержантът се втурнаха навън, следвани от Скот-Хопкинс, Хари и Джайлс. Капитанът отвори вратата на каютата с ключа си и се дръпна, за да направи път на Робъртс. Сержантът бързо отиде до големия куфар в средата на помещението, вдигна предпазливо капака и надникна вътре.

— Господи, нагласена е да се взриви след осем минути и трийсет и девет секунди.

— Не можете ли просто да прекъснете някоя жица? — попита Търнбул и посочи безбройните разноцветни жици.

— Да, но коя точно… — отвърна Робъртс, без да поглежда към капитана, докато внимателно отделяше червените, черните, сините и жълтите жици. — Много пъти ми се е случвало да работя с подобни устройства. Шансът е винаги едно към четири и не съм склонен да поема подобен риск. Бих си помислил, ако бях сам насред пустинята, но не и на кораб насред океана със стотици хора около мен.

— Тогава веднага да домъкнем тук Дохърти — предложи капитан Търнбул. — Той ще знае коя жица да се прекъсне.

— Съмнявам се — каза Робъртс. — Подозирам, че Дохърти не е основният атентатор. Със сигурност си имат специален човек, който да свърши работата, а един дявол знае къде е той.

— Времето ни изтича — напомни полковникът, загледан в неуморно движещия се секундарник. — Седем минути и три, две, една…

— Робъртс, какво предлагате? — спокойно попита капитанът.

— Няма да ви хареса, сър, но при тези обстоятелства можем да направим само едно. И дори то е много рисковано, като се има предвид, че ни остават по-малко от седем минути.

— Ами кажи го тогава — нетърпеливо каза полковникът.

— Вземаме шибаната ваза, хвърляме я зад борда и се молим.

Хари и Джайлс изтичаха в голямата каюта и заеха позиция от двете страни на вазата. Облечената вече Ема имаше някои въпроси, но като разумен председател предпочете да не си отваря устата.

— Вдигнете я внимателно — каза Робъртс. — Все едно е тенджера с вряща вода.

Хари и Джайлс приклекнаха и бавно вдигнаха вазата от масата. Щом се увериха, че я държат здраво, тръгнаха странично през каютата към отворената врата. Скот-Хопкинс и Робъртс разчистваха препятствията по пътя им.

— След мен — каза капитанът, когато двамата излязоха в коридора и бавно тръгнаха към централното стълбище.

Хари не можеше да повярва колко тежка е вазата. Спомни си гиганта, който я бе донесъл в каютата. Нищо чудно, че не се беше задържал в очакване на бакшиш. Сигурно вече пътуваше обратно за Белфаст или седеше някъде до радио и чакаше да чуе за съдбата на „Бъкингам“ и колко пътници са изгубили живота си.

Щом стигнаха стълбището, Хари започна да брои на глас всяко стъпало. На шестнайсетото спря да си поеме дъх, докато капитанът и полковникът отваряха летящата врата към откритата палуба — гордостта и радостта на Ема.

— Трябва да идем колкото се може по-близо до кърмата — каза капитанът. — Така ще имаме повече шансове да избегнем повреди по корпуса. — Хари не изглеждаше убеден. — Не се безпокойте, не е много далеч.

„Колко ли далеч не е много далеч?“, зачуди се Хари. Идеше му да запрати вазата зад борда веднага, но премълча и продължи да напредва стъпка по стъпка към кърмата.

— Много добре знам как се чувстваш — каза Джайлс, който явно му беше прочел мислите.

Продължиха да пълзят като охлюви покрай плувния басейн, тенискорта и шезлонгите, грижливо подредени в очакване на гостите, които още спяха. Хари се опита да не мисли колко време им остава преди…

— Две минути — точно тогава се обади сержант Робъртс, гледаше часовника си.

С крайчеца на окото си Хари виждаше парапета при кърмата на кораба. Намираше се съвсем близо, но той знаеше, че последните няколко крачки ще са най-бавните, също като при покоряването на Еверест.