Джеффри Арчер - По-силно от меча

Накрая дон Педро успя да се изправи, вкопчи се с две ръце в ръба на седалката и впери поглед в палача си. Какво го беше накарало да размисли? Може пък да не беше размислил. Може просто да бяха променили мястото на екзекуцията. Дон Педро леко се премести напред с надеждата да му се отвори поне минимален шанс за бягство, но болезнено виждаше как подозрителните очи на Рафърти на всеки няколко секунди поглеждат в огледалото.

Рафърти отби от главния път към дългосрочния паркинг, качи се на най-горното ниво и паркира в далечния ъгъл. Слезе от колата, отключи багажника и отвори сака. Отново остана доволен при вида на спретнатите пачки чисто нови банкноти от по пет паунда. Искаше му се да отнесе парите у дома за каузата, но не можеше да рискува да го пипнат с такава сума, особено при наличието на толкова много охрана, следяща всеки полет до Белфаст.

Извади аржентинския паспорт, еднопосочния билет за първа класа до Буенос Айрес и десет паунда, след което пусна револвера в сака — още нещо, което не биваше да намират у него. Заключи багажника, отвори вратата на шофьора и остави ключовете и билета за паркинга под седалката за колегата, който щеше да прибере колата по-късно сутринта. После отвори задната врата и се дръпна, за да направи място на Мартинес, но онзи не помръдна. Може би щеше да направи опит да се измъкне? Не и ако ценеше живота си. В края на краищата той не знаеше, че Рафърти вече няма оръжие.

Рафърти хвана Мартинес за лакътя, измъкна го от колата и го поведе към най-близкия изход. Разминаха се с двама души, докато слизаха по стълбите. Рафърти изобщо не ги погледна.

Не продумаха нито дума по дългия път до терминала. Когато стигнаха голямата зала, Рафърти връчи на Мартинес паспорта, билета и двете банкноти от по пет паунда.

— А останалите? — изръмжа дон Педро. — Защото колегите ви явно не са успели да потопят „Бъкингам“.

— Смятай се за щастливец, че си жив — каза Рафърти, обърна се и изчезна в тълпата.

За момент дон Педро си помисли дали да не се върне при таксито и да си вземе парите. Но само за момент. Вместо това с неохота тръгна към южноамериканското гише на „Бритиш Еъруейс“ и подаде билета на жената от другата страна.

— Добро утро, мистър Мартинес — каза тя. — Надявам се престоят ви в Англия да е бил приятен.

— Как се сдоби с това насинено око, татко? — попита Себастиан, когато дойде на закуска в грил ресторанта на „Бъкингам“.

— Майка ти ме разкраси, понеже се осмелих да намекна, че хърка — отвърна Хари.

— Не хъркам — заяви Ема, докато мажеше масло върху препечена филийка.

— Откъде можеш да си сигурна дали не хъркаш, щом спиш? — подметна Хари.

— Ами ти, вуйчо Джайлс? Майка ми ли ти счупи ръката, задето си й казал, че хърка? — попита Себ.

— Не хъркам! — повтори Ема.

— Себ — твърдо каза Саманта, — не бива да задаваш въпроси, когато виждаш, че не искат да ти отговорят.

— Казано от дъщерята на дипломат — отбеляза Джайлс и се усмихна през масата на приятелката на Себ.

— Казано от политик, който не иска да отговори на въпроса ми — каза Себ. — Все пак държа да разбера…

— Добро утро, говори капитанът — изпращя глас от високоговорителя. — В момента плаваме със скорост двайсет и два възела. Температурата е двайсет градуса по Целзий и не очакваме промени във времето през следващото денонощие. Желая ви приятен ден и ви съветвам да се възползвате от всички удобства, които може да ви предложи „Бъкингам“, особено от шезлонгите и плувния басейн на горната палуба, който е уникален за този кораб. — Последва дълга пауза, след което капитанът продължи: — Някои пътници ме питаха за силния шум, който ги събудил посред нощ. Оказа се, че британският флот е провеждал нощни учения в Атлантика и макар че бяха на няколко морски мили от нас, в ясна нощ звукът се разпространява надалеч. Извинявам се на всички, които са се събудили от стрелбата, и мога да ви уверя, че в нито един момент не сме били застрашени. Благодаря и още веднъж ви желая приятен ден.

Себастиан остана с впечатлението, че капитанът чете предварително написан текст, и когато погледна през масата към майка си, на лицето му ясно личеше, че не се съмнява кой е авторът.

— Иска ми се да бях член на борда — каза той.

— Защо? — попита Ема.

— Защото тогава може би щях да разбера какво се е случило нощес — отвърна той, без да откъсва очи от майка си.

Десетимата мъже останаха прави, докато Ема заемаше мястото си начело на масата — непозната маса, но пък и балният салон на „Бъкингам“ не беше пригоден за спешно заседание на борда.