Джеффри Арчер - По-силно от меча

Върна се при дон Педро, който не откъсваше поглед от него. Ако имаше избор, Рафърти щеше да го простреля в корема, да изчака няколко минути писъците да утихнат и да стреля втори път в слабините му. Щяха да последват още писъци, може би по-силни, докато не напъха цевта в устата му. Щеше да гледа няколко секунди жертвата в очите и най-неочаквано да дръпне спусъка. Но това означаваше три изстрела. Един можеше и да остане незабелязан, но три несъмнено щяха да привлекат внимание посред нощ. Така че трябваше да изпълни заповедта на командира. Един изстрел и никакви писъци.

Усмихна се на дон Педро, който го погледна с надежда, докато не видя приближаващото се към устата му дуло.

— Отвори — каза Рафърти като някакъв дружелюбен зъболекар, който говори на дете. Стиснатите зъби бяха обща черта на всичките му жертви.

Мартинес се заинати и глътна един преден зъб в неравната схватка. Месестото му лице плувна в пот. Наложи му се да чака само няколко секунди преди дърпането на спусъка, а когато това стана, чу само щракането на ударника.

Някои припадаха, някои просто зяпваха изумено, а имаше и такива, които изпадаха в истерия, когато осъзнаеха, че са още живи. Рафърти мразеше онези, които припадаха. Трябваше да ги чака да се свестят, преди да започне играта отново. Мартинес обаче си остана послушно в съзнание.

Когато Рафърти изваждаше дулото от устата, което бе неговата представа за свирка, жертвите често се усмихваха — въобразяваха си, че най-лошото е минало. Но когато Рафърти завъртя барабана, дон Педро разбра, че ще умре. Единственият въпрос беше кога. В края на краищата мястото и начинът вече са бяха решени.

Рафърти винаги се разочароваше, ако елиминираше жертвата от първия опит. Личният му рекорд беше девет дръпвания на спусъка, но средната стойност бе между четири и пет. Не че му пукаше за статистиката. Напъха отново цевта в устата на Мартинес и се дръпна крачка назад. Не искаше да се опръска с кръв. Аржентинецът прояви достатъчно глупост отново да окаже съпротива и заради това се прости с още един зъб — този път златен. Рафърти го прибра в джоба си и дръпна спусъка за втори път, но бе възнаграден с ново щракане. Извади цевта с надеждата да избие още един, или по-скоро половин зъб.

— Трети път стомна за вода — каза Рафърти, навря пак цевта в устата на Мартинес и дръпна спусъка. Пак неуспех. Започваше да губи търпение и вече се надяваше да свърши сутрешните си задължения на четвъртия опит. Този път завъртя барабана малко по-ентусиазирано, но когато погледна Мартинес, той беше припаднал. Ама че разочарование. Обичаше жертвите му да са будни, когато куршумът влиза в мозъка им. Макар да им оставаше само още секунда, той се наслаждаваше на преживяването.

Сграбчи Мартинес за косата, отвори насила устата му и напъха цевта вътре. Тъкмо щеше да дръпне спусъка, когато телефонът в ъгъла зазвъня. Настоятелното металическо ехо в студения нощен въздух стресна Рафърти. Никога досега не му се беше случвало телефонът да звъни. Беше го използвал само за да набере номер и да каже краткото съобщение.

Извади с неохота цевта от устата на Мартинес, отиде при телефона и вдигна, без да каже нито дума.

— Задачата се отменя — каза тих и спокоен глас. — Не е нужно да прибирате втората част от плащането.

Щракане, последвано от равномерно бръмчене.

Рафърти затвори. Можеше да завърти барабана още веднъж и ако успее, да доложи, че Мартинес вече е бил мъртъв преди позвъняването. Беше излъгал регионалния командир само веднъж и като доказателство можеше да покаже липсващия пръст на лявата си ръка. Винаги, когато го питаха за пръста, обясняваше, че бил отрязан от британски офицер по време на разпит, но малцина му се връзваха.

Прибра с неохота револвера и бавно тръгна към Мартинес, който се беше отпуснал, главата му беше клюмнала. Рафърти го развърза и той се свлече на пода. Рафърти го метна на рамо като чувал картофи, занесе го до таксито и го хвърли на задната седалка. За момент се надяваше, че ще срещне съпротива и тогава… Но не извади такъв късмет.

Изкара колата от склада, заключи и потегли към „Хийтроу“ сред още няколко ранни таксита.

На няколко километра от летището Мартинес се върна на този свят, а не отиде на другия. Рафърти гледаше в огледалото как пътникът му започва да идва на себе си. Мартинес примигна няколко пъти и се загледа през прозореца към профучаващите покрай тях крайградски къщи. Когато започна да проумява положението, се наведе напред и оповръща цялата седалка. Колегата на Рафърти нямаше да е доволен.