Джеффри Арчер - По-силно от меча

Пет минути и четиринайсет секунди…

Знаеше, че сънародниците му, бойци за същата кауза, са нервни като него. Чакането винаги беше най-лошата част — тогава нещата са извън контрола ти и вече не можеш да направиш нищо.

Четири минути и единайсет секунди…

По-лошо от футболен мач, когато водиш с едно на нула, но знаеш, че противникът е по-силен и като нищо може да изравни и дори да поведе. Спомни си инструкциите на районния командващ — когато се вдигне тревога, гледайте да сте сред първите на палубата и в спасителните лодки, защото утре по това време ще издирват всички на възраст под трийсет и пет и с ирландски акцент, така че си дръжте устите затворени, момчета.

Три минути и четирийсет секунди… и трийсет и девет…

Впери поглед във вратата на каютата и си представи най-лошото, което би могло да се случи. Бомбата не избухва, вратата отлита разбита и десетина яки ченгета нахлуват вътре, размахвайки палки във всички посоки, без да им пука колко пъти го удрят. Но единственото, което чуваше, бе ритмичното буботене на двигателя, докато „Бъкингам“ продължаваше сънливото си плаване през Атлантика към Ню Йорк. Град, до който никога нямаше да стигне.

Две минути и трийсет и четири секунди… трийсет и три…

Започна да си представя какво ли ще бъде, когато се върне на Фолс Роуд. Хлапета по къси панталони ще го гледат със страхопочитание, когато минава покрай тях по улицата, и единствената им мечта ще е да станат като нето, когато пораснат. Героят, взривил „Бъкингам“ само няколко седмици след като е бил кръстен от кралицата майка. Без да се споменава за изгубените невинни — няма невинни, когато вярваш в кауза. Всъщност никога не се беше срещал с никой от пътниците от каютите на горните палуби. Щеше да прочете всичко за тях в утрешните вестници и ако си бе свършил работата добре, никой нямаше да спомене името му.

Минута и двайсет и две секунди… двайсет и една…

Какво би могло да се оплеска? Може би устройството, сглобено в спалнята на горния етаж на имението Дънганън, щеше да откаже в последния момент? Дали му предстоеше да чуе мълчанието на провала?

Шейсет секунди…

Започна да брои шепнешком.

— Петдесет и девет, петдесет и осем, петдесет и седем, петдесет и шест…

Дали пияният в креслото в салона не го беше причаквал? Дали в момента не идваха към каютата му?

— Четирийсет и девет, четирийсет и осем, четирийсет и седем, четирийсет и шест…

Дали лилиите не бяха преместени, изхвърлени или махнати? Дали мисис Клифтън не беше алергична към цветен прашец?

— Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем, трийсет и шест…

Дали не бяха отключили каютата на лорда и не бяха намерили отворения сандък?

— Двайсет и девет, двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…

Дали вече не претърсваха кораба за мъжа, измъкнал се от клозета в салона на първа класа?

— Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет, шестнайсет…

Дали… Вкопчи се в ръба на койката, затвори очи и продължи да брои на глас:

— Девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно…

Спря и отвори очи. Нищо. Само зловещата тишина, която винаги следва провала. Наведе глава и се замоли на Бог, в който не вярваше, и в следващия момент последва такава мощна експлозия, че той отлетя към стената на каютата като подхванато от буря листо. Изправи се с мъка и се усмихна, когато чу писъците. Можеше само да се пита колко ли са оцелелите на горната палуба.

— Височество — промърмори Хари и се сепна от дрямката си.

Рязко се надигна, запали нощната лампа, стана и бързо отиде до вазата с лилиите. Прочете за втори път картичката от кралицата майка. „Благодаря за паметния ден в Бристол. Надявам се вторият ми дом да има успешно първо плаване.“ И подпис: „Нейно Кралско Височество кралица Елизабет, кралицата майка“.

— Ама че тъпа грешка! — възкликна Хари. — Как не я забелязах?

Грабна халата си и запали лампата на тавана.

— Да не би да е време за ставане? — попита сънено Ема.

— Да — каза Хари. — Имаме проблем.

Ема примижа към часовника на нощното шкафче.

— Ама още е три… — запротестира тя, после погледна съпруга си, който продължаваше да се взира напрегнато в лилиите. — Какво е станало?

— Титлата на кралицата майка не е „Нейно Кралско Височество“.

— Да де — каза все още сънената Ема. — Всички го знаят.

— Всички, освен онзи, който е изпратил цветята. Правилното обръщение към кралицата майка е „Нейно Величество“, а не „Нейно Кралско Височество“. „Височество“ е обръщение към принцеса.