Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Ема съобщи името си на рецепционистката и приветливата усмивка на момичето тутакси изчезна, за да се смени с израз на съжаление.

— Моля да ме извините за момент, мисис Клифтън — каза рецепционистката, докато вдигаше телефона. — Ще съобщя на мистър Оуен, че сте тук.

— Мистър Оуен?

— Той беше дежурен консултант сутринта, когато приеха сина ви.

Ема кимна и започна да крачи нервно в коридора, а спомените й се смениха с разбъркани мисли. Кой, защо, кога… Спря едва когато пред нея се появи елегантно облечена сестра с колосана яка.

— Вие ли сте мисис Клифтън?

Ема кимна.

— Моля, елате с мен.

Сестрата я поведе по коридор със зелени стени. Не размениха нито дума. Но пък и какво можеха да си кажат? Спряха пред врата с надпис „Д-р Уилям Оуен, член на Кралското общество на хирурзите“. Сестрата почука, отвори и се дръпна настрани, за да направи път на Ема.

Висок слаб оплешивяващ мъж със скръбната физиономия на гробар стана от бюрото си. Ема се запита дали това лице някога се усмихва.

— Добър ден, мисис Клифтън — каза той и я настани в единственото удобно кресло в стаята. — Много съжалявам, че трябва да се запознаем при такива тъжни обстоятелства.

На Ема й дожаля за горкия човек. Колко пъти на ден трябваше да изрича същите тези думи? Ако се съдеше по изражението му, никак не му беше лесно.

— Боя се, че има много бумащина за оправяне, но съдебният лекар ще се нуждае от официално идентифициране на тялото, преди да се заемем с друго.

Ема сведе глава и избухна в сълзи. Искаше й се да беше послушала съвета на Хари и да го остави той да се заеме с тази непоносима задача. Мистър Оуен скочи от мястото си и приклекна до нея.

— Ужасно съжалявам, мисис Клифтън…

Харолд Гинзбърг едва ли можеше да е по-мил и отзивчив.

Издателят на Хари му беше резервирал билет за първия полет до Лондон, в първа класа. „Поне ще пътува удобно“, помисли си Харолд, макар да не му се вярваше, че горкият човек ще успее да мигне. Реши, че моментът не е подходящ да му съобщава добрата новина, и просто помоли Хари да предаде искрените му съболезнования на Ема.

Когато след четирийсет минути освободи стаята си в хотел „Пиер“, Хари откри шофьора на Харолд да го чака отпред, за да го откара до летище „Айдълуайлд“. Седна на задната седалка на лимузината, тъй като нямаше желание да говори с никого. Мислите му инстинктивно се насочиха към Ема и онова, което трябваше да понесе тя. Изобщо не му харесваше, че трябва да разпознава тялото на Себ. Надяваше се от болницата да са я посъветвали да изчака завръщането му.

Изобщо не обърна внимание на факта, че ще е сред първите пътници, пресекли Атлантика със самолет. Можеше да мисли единствено за сина си — с какво нетърпение очакваше да иде в Кеймбридж и да започне първата си година в университета. А след това… беше предполагал, че с естествената си дарба за езици Себ може да започне работа във Външно министерство, да стане преводач, може би дори преподавател или…

Когато самолетът се издигна, Хари отказа чашата шампанско, предложена му от усмихната стюардеса — но пък откъде тя можеше да знае, че той няма поводи да се усмихва? Не й обясни защо няма да яде и да спи. През войната, когато бе в тила на врага, Хари се беше научил да остава буден в продължение на трийсет и шест часа — караше единствено на предизвикания от страха приток на адреналин. Знаеше, че няма да може да мигне, преди да е видял сина си за последен път, и подозираше, че това ще продължи и доста след това — само че адреналинът щеше да се дължи на отчаянието.

Мистър Оуен мълчаливо поведе Ема по безличен коридор. Спряха пред плътно затворена врата с матово стъкло, на което с подходящи черни букви бе изписана една-единствена дума — МОРГА. Мистър Оуен отвори и отстъпи настрани, за да й направи път. Вратата се затвори рязко зад нея. Внезапната промяна на температурата накара Ема да потръпне… а после погледът й спря върху количката в средата на помещението. Под чаршафа се различаваха очертанията на тялото на сина й.

До количката стоеше асистент в бяла престилка. Мълчеше.

— Готова ли сте, мисис Клифтън? — меко попита мистър Оуен.

— Да — твърдо отвърна Ема и ноктите й се впиха в дланите й.

Оуен кимна и асистентът дръпна чаршафа. Ема се взря в покритото с драскотини и синини лице и го разпозна моментално. Изкрещя, рухна на колене и захлипа неудържимо.

Мистър Оуен и асистентът не се изненадаха от очакваната реакция на майка, виждаща мъртвия си син, но наистина се смаяха, когато тя каза тихо: