Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Това не е Себастиан.

Таксито спря пред болницата и Хари се изненада, че Ема го чака при входа. Още повече се изненада, когато тя затича към него. На лицето й беше изписано огромно облекчение.

— Себ е жив! — извика тя още преди да стигне до него.

— Но ти каза… — започна той, докато тя се хвърли в обятията му.

— Полицаите са сгрешили. Приели са, че е карал собственикът на колата и че следователно Себ е седял до него.

— Значи Бруно е бил пътникът? — тихо попита Хари.

— Да — малко виновно рече Ема.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — попита Хари, като я пусна.

— Не. Какво имаш предвид?

— Полицията е казала на Мартинес, че неговият син е оцелял, а сега той ще открие, че мъртвият е Бруно, а не Себастиан.

Ема сведе глава.

— Горкият — каза тя, докато влизаха в болницата.

— Освен ако… — започна Хари, но не довърши. — Как е Себ? Какво е състоянието му?

— Тежко. Мистър Оуен каза, че почти не му е останала здрава кост. По всичко изглежда, че ще остане в болницата няколко месеца и може да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка.

— Да сме благодарни, че е жив — каза Хари и прегърна жена си през раменете. — Ще ни пуснат ли да го видим?

— Да, но само за няколко минути. И имай предвид, скъпи, целият е в гипс и бинтове, така че може дори да не го познаеш.

Хвана го за ръка и го поведе към първия етаж, където се срещнаха с жена в тъмносиня униформа, която следеше внимателно пациентите и от време на време даваше нареждания на подчинените си.

— Аз съм мис Пъдикомби — каза тя и протегна ръка.

— Старша сестра за теб — прошепна Ема.

Хари стисна ръката й.

— Добър ден, старша сестра.

Без да каже нито дума повече, дребната жена ги поведе през отделението към две редици легла, всичките заети. Продължи нататък, докато не стигна до един пациент в дъното на помещението. Дръпна завесата около Себастиан Артър Клифтън и се оттегли.

Хари впери поглед в сина си. Левият му крак беше вдигнат с макара, а другият, също гипсиран, лежеше на леглото. Главата му беше омотана в бинт, който оставяше свободни само едното му око и устните. Окото погледна към тях, но устните не помръднаха.

Хари се наведе да го целуне по челото, а Себастиан прошепна:

— Как е Бруно?

— Съжалявам, че се налага да ви разпитвам след всичко, което сте преживели — каза главен инспектор Майлс. — Не бих го направил, ако не беше абсолютно необходимо.

— И защо е необходимо? — попита Хари, който познаваше добре детективите и методите им за извличане на информация.

— Още не съм убеден, че случилото се на магистралата е трагична случайност.

— Какво намеквате? — попита Хари и погледна детектива право в очите.

— Нищо не намеквам, сър, но нашите хора извършиха внимателен оглед на колата и смятат, че едно-две неща просто не се връзват.

— Какви неща? — попита Ема.

— Първо, мисис Клифтън — каза Майлс, — не можем да си обясним защо синът ви е минал в насрещното платно, след като е било очевидно, че рискува да бъде блъснат от друга кола.

— Може би поради някаква повреда в колата? — предположи Хари.

— Това беше първата ни мисъл — отвърна Майлс. — Но макар колата да е сериозно смачкана, няма нито една спукана гума, а воланът е непокътнат, което е истинско чудо при катастрофи като тази.

— Това едва ли е доказателство за извършено престъпление — каза Хари.

— Да, сър — рече Майлс. — И само по себе си нямаше да е достатъчно, за да поискам съдебният лекар да отнесе случая към прокурора. Появи се обаче свидетел, който даде доста смущаващи показания.

— Какво е казал той?

— Тя — уточни Майлс и направи справка с бележника си. — Мисис Чалис ни каза, че била задмината от открито „Ем Джи“, което тъкмо щяло да задмине и три камиона, движещи се по вътрешното платно, когато предният рязко преминал във външното платно, макар пред него да нямало друга кола. Това принудило шофьора на колата рязко да набие спирачки. Тогава третият камион също минал във външното платно, също без явна причина, а средният продължил със същата скорост, лишавайки автомобила от възможност да го задмине или да премине във вътрешното платно. Мисис Чалис каза и че трите камиона заклещили колата в това положение доста време, а после шофьорът й, без никаква видима причина, рязко завил през тревата направо към насрещното движение.

— Разпитахте ли някой от шофьорите на камионите? — попита Ема.

— Не. Не успяхме да открием нито един от тях, мисис Клифтън. И не мислете, че не сме опитали.