Виктор Юго: Какво ми каза устата на призрака

Към бездната вселенска човекът е поел.
Веднъж, като обхождах долмена над Розел,
там, дето в полуостров земята се превръща,
аз зърнах призрак — сянка спокойна и могъща;
ръка огромна вкопчи той в моите коси
и до скалата горе почти ме извиси,
и рече ми:
— По своя пътека крачи всичко
в безкрая: и звездата, и малката мушичка;
съзнава всичко как е родено и защо,
ухото както чува, така и вижда то.
Нещата, съществата неспирно си говорят.
Зефирът, алкионът зареян и просторът,
тревичката, цветчето и кълнът, и прахта.
Как инак си представяш всемира, вечността?
Ти мислиш ли, че Бог е дал форма на нещата,
и с вечен звън дарил е дърветата в гората,
и бурята, пороя, повлякъл черна кал,
мушицата и храста къпинов с плод узрял,
скалата сред вълните и звяра в планините —
и тоя вечен шепот ей тъй, без смисъл скрит е?
Кажи, нима водите извечни и лесът
ще шушнат, ако няма какво да ни рекат?
Нима на флейта само в морето свири бриза?
Нима и океана надига се и слиза
и паст сред пустотата отваря с дива мощ,
та шумен дим да бълва неспирно, ден и нощ?
Нима се той надвиква и с урагана даже,
и с този рев не иска все нещо да ни каже?
И мислиш ли, че гробът, потънал цял в треви,
тук само тишина е? За миг си представи,
че хилядите рожби на Божето творение —
и розата, и кринът, потръпващи в смирение,
вълните и гърмежът, и сводът син, дълбок —
не осъзнават нищо, като говорят с Бог.
Ти мислиш, че пелтечат и си плетат езика?
И че невнятно мънка природата велика?
Та Бог нима би слушал — всевиждащ, всемогъщ,
необозрим в безкрая — брътвеж един и същ,
брътвеж на глухонеми? Пред бездната се спрете —
не е ли проповедник? А сянката поет е!
Да, всичко на земята е глас и аромат
и всичко ни говори сред тоя необят;
във всеки шум успял е и Мисъл Бог да вложи,
изпълнени са с Мисъл творенията Божи
и стенат като тебе и пеят като мен.
Говори всичко. Слушай, човече изумен,
чуй ветрове, огньове, вълни, скали, тръстика,
дървета — всичко диша.
Душа във всичко блика!