Виктор Юго - Oceano nox

О, колко ли матроси, о, колко капитани
потегляха щастливи към брегове мечтани
и чезнеха в простора, тревожно разлюлян!
О, тоя скръбен жребий! — един ли тук изчезна
сред бездните бездънни, един ли в нощ беззвездна
погребал е навеки Слепецът Океан!

О, колко екипажи затриха ветровете!
Че бурята жестока романа им дочете
и разпиля листата далеч, далеч оттук.
Каква по-страшна участ от гибел като тази!
Каква богата плячка за бурните талази:
един мъжете грабна, черупката им — друг.

Не знае никой нищо за вас, бедняци клети!
Сред мрачните простори безмълвни силуети,
към кой ли риф летите, раззинал алчна паст.
С очи, от скръб изтекли, родителите стари
се взираха от кея и там смъртта ги свари —
до края с мисълта за вас!

Все още нечий спомен сред живите държи ви;
по залез, на раздумка край котвите ръждиви,
все някой вашто име за миг ще съживи:
сред весел смях и песни, сред смайващи истории,
сред шумните целувки на вашите изгори,
дордето вие спите в подводните треви.

— Къде са те? — се питат. — Какво са днес? Крале ли
на благодатен остров в невиждани предели?
И споменът накрая — тъй както всичко — мре.
И с тяло във водата, и с име в паметта ни,
те чезнат — сенки в мрака на времето, — приспани
сред мрачната забрава на мрачното море.

Угасва бързо всичко, тъй както е изгряло.
Един ли скита с лодка и крачи друг след рало?
Вдовиците ви само с посърнали лица,
щом писне ураганът, тъмите с гръм разцепил,
ви споменат и ровят в изстиналата пепел
на своите огнища и сърца.

А щом очи те склопят, за вас дори и скромен
надгробен камък няма да пази бегъл спомен
сред гробищата пусти, в безлюдната печал,
ни плачеща върбина, заронила наесен
листа подобно сълзи, ни простичката песен
на просяка, край моста с прегракнал глас запял.

Къде са всички тия моряци? О, талази,
какви ли страшни тайни морето мрачно пази!
За тях при всеки прилив разказвате със страст
пред майките, които ви слушат на колене,
и затова гласът ви тъй безнадеждно стене,
когато вечер бясно връхлитате към нас.