Виктор Юго - Te Deum, 1 януари 1852 г.

Да служиш, отче, в храма, когато вън гърмят,
е дързост нечестива.
Приклекнала зад тебе, мълчи самата смърт
и хитро се присмива.

И ангелите тръпнат от тоя сън зловещ —
не в ада ли сега са! —
пред тях един епископ да пали свойта свещ
с фитила на фугаса.

Твой блян е нова митра, сенатът — също блян,
и как ще те помажат.
Но как ще благославяш, когато е облян
все още в кръв паважът.

На Геслер вечна слава! Да гине Вилхелм Тел!
Ври, орган на възторга!
Архиепископ, който за нов олтар е взел
порутената морга.

Щом кажеш: „Тебе хвалим, о, Господи пресвят,
сред войнствата небесни!“ —
в мъглата на тамяна те лъхва остра смрад
от рововете пресни.

И ден, и нощ гърмяха, разстрелваха наред —
мъже, жени, дечица!
И не орелът вече, над храма е въззет
картал — злокобна птица.

Не спирай, благославяй убиеца убог;
а вие, жертви, спете!
Престъпници и траур! Но Бог — самият Бог! —
презря те и прокле те!

Осъдените плават, ще спрат — ужасен дял! —
в Алжир или Кайена.
А Бонапарт в Париж е, но кой не е видял
и в Африка хиена.

Работници, орачи, в каторга ще се мре,
на кой не му е ясно!
Но ти, архиепископ Сибур, се взри добре
наляво и надясно:

продал душата своя, Христа ще продадеш,
че в твойта свита хитра
Предателство е дякон, протойерей — Грабеж,
подлецо, кривнал митра.

Убийството до тебе пак „Огън бий!“ крещи
и гледа най-невинно!
И дяволът потира държи и знаеш ти,
че там пламти не вино.