Виктор Юго - Ловът на бургграфа

„Дай за лова ни от своите мощи
мощ ти,
о, Свети Готфрид, наш пръв Господар!
Дар

чака те — мраморен склеп на светия;
ти я
знаеш мечтата ми, чуй ме, о, Сир! —
сир

восък ти давам за хубави свещи
с вещи
скъпи, с одежди — цял от брокат
кат,

с рог от седеф и от тежко излято
злато;
чело съм свел пред светия ти гроб —
роб

твой «Алексис, тук от Бога властител,
с титул,
син на властели със свят, низпослан
сан!»“ —

тъй се бургграфът с молби натежали
жали,
а Свети Готфрид отвръща „Не нам!“ —
ням…

— Паж, донеси ми кесията; коня,
оня
мой андалуски жребец, оседлай; —
лай

носи се… — Викайте графа; — кучкара
кара
псетата лавнали… Още в зори
ври.

Вие, стрелци, моя в пир гласовита
свита,
твърд е лъкът ви и ваште стрели —
зли!

Пищна трапеза го вече смелчака
чака,
чакай, готвачо, ще тътне безспир
пир!

Хайде, приятели! Селската сган я
каня
също — еленът тук иска селяк
як!…

Тръгват на лов, а мадам Изабела,
свела
плахо очи, ги следи с дяволит
вид.

Вихром летят сенешали, барони
в брони,
чака ги зноен, за лов отреден
ден.

Рейтари, божи слуги и властели,
те ли
мечки не гонят сред горската сеч
с меч!

Пажове, дами с каляски, джуджета;
шета
рой соколари и доста пресвят
свят.

Ето, бургграфът с осанката строга
рога
пръв е надул и елени насам
сам

свърна; не, няма в спасение звяра
вяра;
няма при стария храбър бургграф
гаф!

Дръж! Но елен сред гонитбата бясна
блясна
и като мълния в миг се в искри
скри.

— Дръжте го, псета, гонете, викачи!
Качи
звярът цената си — в звонк ще платят
плът

ей като тази… Къде се, Диана,
дяна,
Майко на силфите с вечно пиян
Пан!

Дай ми рогата му, дай ми трофея,
фея!
Майко на храбрите, сестро в суров
лов.

Както монах радва с лепта убога
Бога —
своя дворец ти поднасям на длан;
дан

друга не ща — всеки плячката близка
иска,
но ме зарадвай с елена сломен
мен.

Гневният конник прегънат о две е,
вее
черна наметка с пресипнал от бяс
бас.

Псетата лаят, направо се късат,
хъсът
ги озверява, ври всичко назад —
ад!

Бяга еленът, напряко се втурва!
Урва! —
близо са, скоро ще му пресекат
път.

Сбогом лъки и потоци пенливи,
иви,
ниви с шумяща нашир и надлъж
ръж!

Стене еленът и кърши, кървейки,
вейки;
с дебри зелени на помощ излез,
лес!

Мракът беглеца все тъй го с палаши
плаши,
стряскат го псетата с вълчия свой
вой.

Шпорят мъжете жребците игриви,
гриви
вейнали — всяка земята мете;
те

с лъскави сбруи днес в кърви са цели —
цели
хълбока конникът гневен с жесток
ток.

Нищо не чува еленът, май свърши;
с върши
цял е закрит… Тишина до безкрай… —
Рай!

Всуе! Как стръвната глутница зла е;
лае,
иде и екне сред мрака дълбок
рог!

Хуква. Но свършва внезапно земята;
мята
пламнало тяло, от пръски облян —
блян!

Ах, как водата е милващо-плава!
Плава.
Лаят нараства, о, беден елен —
в плен!

Будят фанфарите в псетата звяра,
в яра
екнат тръбите сред здрача зелен —
в плен!

Ето, гонячите вече приклякат;
лакът
опват стрелците с дъх затаен —
в плен!

Всичко към битката кръвопролитна
литна!
Плавай — дано им избягаш, дано!
Но

стръвната глутница с ярост се хвърли —
върли
псета! — в дълбоката горска вода.
Да,

трябва да бяга! Спасение няма!
Яма
скоро ще зейне сред тия вълни.
Ни

бързият бяг, нито с Божа намеса
меса
ще го избавят от кучия бес,
без

да се раззинат в месата издрани
рани
и да засити тъй тяхната стръв
с кръв.

Ръфат го псетата, рухнал, се вече
свлече;
удрят го, мушкат го и за капак —
пак!