Виктор Юго: Клетниците

Дотогава, докато по силата на установените закони и нрави ще съществува социална обреченост, която изкуствено създава пъклени условия в разцвета на цивилизацията, дотогава, докато не намерят разрешение трите основни проблема на нашия век: принижението на мъжа поради безправното положение на пролетариата, падението на жената поради глада и притъпяването на детето, поради невежеството или с други думи казано, дотогава, докато на земята ще съществува мрак и нищета, подобни книги няма да бъдат може би безполезни.

Виктор Юго, Отвил-Хаус, 1 януари 1862 г.

В 1815 година Шарл-Франсоа-Биенвеню Мириел беше епископ на Дин. Беше почти седемдесет и пет годишен.

Как бе живял на младини? Никой не би могъл да отговори на този въпрос: Знаеше се само, че през 1804 година той бил енорийски свещеник в Бриньол. Вече възрастен, живеел уединено.

Малко преди коронацията на Наполеон някаква незначителна работа във връзка с енорията му го довела в Париж. По този повод се обърнал за подкрепа към кардинал Феш, вуйчо на Наполеон. И ето че веднъж, когато императорът дошъл да споходи вуйчо си, енорийският свещеник, който чакал в приемната, се срещнал очи в очи с негово величество. Наполеон се обърнал към него и го запитал рязко:

— Кой сте вие, добри човече?

— Ваше величество — отвърнал отец Мириел, — пред вас стои най-обикновен смъртен, а пред мене — велик човек. Това е полезно може би и за двама ни.

Още същата вечер императорът попитал кардинала за името на свещеника и не след дълго Мириел научил с изненада, че е назначен за епископ на Дин.

Господин Мириел живееше в Дин със сестра си, госпожица Батистин, десет години по-млада от него и с госпожа Маглоар, икономка на негово преосвещенство.

Госпожица Батистин, беше висока, бледа, мършава и тиха. Слабичка на младини, тя бе станала ефирно прозрачна в зрялата си възраст. Неземното й тяло беше сякаш изтъкано от сянка. Мъничко материя, хранилище на светлина; големи, вечно сведени надолу очи; не тяло, а по-скоро предлог на една душа да остане на земята.

Госпожа Маглоар беше ниска, беловласа старица, тлъстичка, закръглена, вечно улисана, вечно запъхтяна както от неспирната си шетня, така и поради астмата си. Когато пристигна в града, господин Мириел беше вече в епископския дворец.

След окончателното му настаняване градът зачака делата на своя епископ.

Епископският дворец в Дин беше в съседство с болницата. Той представляваше обширна и хубава каменна сграда, истинско благородническо жилище. Всичко в него беше величествено; и покоите на епископа, и салоните, и широкият параден вход със сводести галерии, и засадената с великолепни дървета градина.

Болницата беше тясна и ниска едноетажна постройка с малка градина.

Три дни след пристигането си епископът посети болницата и веднага след това покани управителя да отиде при него в епископския дворец.

— Господин управителю, колко болни имате в момента?

— Двадесет и шест, ваше преосвещенство.

— И аз ги преброих толкова.

— Леглата — додаде управителят, са много нагъсто и въздухът бързо се спарва.

— Сигурно е така.

— Освен това, когато грейне слънце, градината е много малка и не може да побере болните, които са на оздравяване. А когато върлуват епидемии, постъпват стотици болни и просто се чудим къде да ги денем. Но нищо не може да се направи, трябва да се примирим.

Разговорът се водеше в обширната трапезария на епископа.

— Колко легла биха могли да се поберат според вас в тази зала, господине?

— В трапезарията на ваше преосвещенство? — възкликна смаян управителят.

Епископът оглеждаше залата и сякаш я размерваше.

— Най-малко двадесет легла — промълви той, сякаш говореше на себе си, а след това повиши глас: — Вижте какво ще ви кажа, господин управителю. Очевидно е станала грешка. Вие сте се натъпкали двадесет и шест души в пет-шест малки стаички, а ние трима се ширим в дворец за шестдесет. Вие сте заели моето жилище, а аз вашето. Върнете ми моя дом и разполагайте с тоя.

На следващия ден двадесет и шестимата болни бяха настанени в епископския дворец, а епископът се пресели в болницата.

Господин Мириел получаваше от държавната заплата петнадесет хиляди франка. В същия ден, когато се настани в бившата болница, той веднъж завинаги разпредели тази сума между учебните, благотворителните заведения и бедните от енорията си, като остави за собствените си нужди само хиляда ливри. През цялото време, докато беше дински епископ, той не направи никакви изменения в бюджета си.

Читать дальше