Виктор Юго - Mugitusque boum

Мучене на волове и в дните на Вергилий,
и днес, по залез-слънце, със сенки лекокрили,
или когато сутрин елмаз подир елмаз
росата едра рони, едно дочувам аз:
— Жита вълнисти, зрейте, потъвай в злак, морава,
с венец от буйни снопи земята да възпява
морето златогриво сред жътвения пек!
Живейте, храсти, твари, и камък, и човек!
Щом слънцето се скрие и всички нас подкани,
и тъмните дървета подобно великани
към хълмите поемат през гъстите треви,
към къщи и орачът по хълма гол върви,
дима над свойта стряха — и той огнище има! —
съзрял, припрян да зърне жената си любима,
в прегръдка пак да стопли немирното дете —
о, нека тоя порив в гръдта му да расте,
тъй както никне мракът и раснат часовете.
Предмети, живи твари, живейте и цъфтете —
с усмивка зряла нека тук всичко разцъфти!
Отдъхвай си, човеко, почивай, вол, и ти!
Живейте! И лудейте! И сейте зряло семе!
И нека пак, във всичко, жив трепет да обземе
Природата — в гнездо ли, зад къщния ли праг,
сред тъмните ли тръпки на падналия мрак,
но поривът за обич дано не секва — в злака,
в блатата, в пещерите, в горичка или в млака
тук всичко да зачева с любов, да се плоди
под взора меланхолен на тихите звезди!
Да затрептят усмивки, крила, вълни, лазури —
о, трепети на страсти и на сърдечни бури!
Самата вечност нека с целувка ни дари!
Покой, добро, надежди и щастие дори —
о, плодове, паднете от тия вечни клони!

Това в речта ви схванах, о, гласове изконни;
тя, както при Вергилий, света преобрази:
водата — в царствен лебед, ветреца плах — в брези,
и пяната — в зъл зъбер, и в тая вис беззвездна —
човека… О, Природо! О, нощ в бездънна бездна!