Виктор Юго: Клетниците

Нито една врата в къщата не се затваряше с ключ. Вратата на трапезарията, която извеждаше право на площада, имаше по-рано ключалка и резе, но епископът нареди да ги изкъртят и сега вратата се затваряше денем и нощем само с мандало, което всеки можеше да вдигне и да влезе. Отначало двете жени много се страхуваха от тази вечно отворена врата.

Колкото до епископа, той казваше по този повод:

— Вратата на лекаря никога не трябва да бъде затворена, а вратата на свещеника винаги трябва да бъде отворена.

Нали долавяте тънката разлика?

В полето на една от любимите си книги беше писал: „Не искай да узнаеш името на човека, който ти иска убежище. От убежище се нуждае най-често онзи, който се смущава от името си.“

Веднъж един свещеник, може би подбуден от госпожа Маглоар, го попита не се ли опасява, че в тъй слабо охранявания му дом може да му се случи нещо неприятно; монсеньор Биенвеню отговори:

— Доверието в хората е най-добрият ключар.

В първите дни на месец октомври 1815 година, около един час преди залез слънце, един човек влезе в Дин. Редките обитатели на града, които по това време стояха на прозорците или по праговете на къщите си, оглеждаха непознатия. Мъчно би могло да се срещне човек с по-окаян вид. Среден на ръст, набит и як, той може би беше четиридесет и пет годишен. Нахлупен каскет скриваше отчасти обгорялото му, плувнало в пот лице. Усукана връзка, изтрит и продран дочен панталон, опърпана дрешка със зелена кръпка на лакътя, а на гърба — нова войнишка раница. Държеше в ръка груба, чепата тояга и беше обул на бос крак подковани обувки.

Никой не го познаваше. Откъде ли идваше? Мъжът като че ли беше вървял целия ден. Изглеждаше страшно уморен. Навярно беше много жаден, защото на няколко пъти се спираше край уличните чешми да пие. Когато стигна до пазара, той се отправи към кметството. Влезе вътре и след малко излезе. На каменната пейка седеше един полицай. Мъжът го поздрави смирено, но полицаят го изгледа внимателно и го проследи с поглед известно време.

По онова време в Дин имаше хубава странноприемница, наречена „Кроа дьо Колба“. Ханджията Жакен Лабар се ползваше с уважение в града. Пришелецът се отправи към тази странноприемница. Влезе в кухнята, чиято врата извеждаше на улицата. В камината пламтеше буен огън. Печките горяха. Ханджията, едновременно готвач, сновеше от огнището до тенджерите и наглеждаше яденето. Група колари огласяха с шумните си разговори съседното помещение.

Щом чу скръцването на вратата, ханджията попита, без да обръща глава:

— Какво ще обича господинът?

— Да вечерям и да пренощувам — отговори човекът.

— Нищо по-лесно — отвърна ханджията, но щом погледна пътника, добави: — След като си платите.

— Имам пари — отвърна мъжът и извади кожената си кесия.

Той седна на ниско столче край огъня. Докато сновеше из кухнята, ханджията не преставаше да го наблюдава скришом.

— Скоро ли ще стане вечерята?

— След малко.

Жакен Лабар надраска бързо на едно листче няколко думи, сгъна го и го даде на хлапето, което му служеше и за помощник-готвач, и за прислужник.

Пътникът не забеляза нищо.

Детето се върна с листчето в ръка. Ханджията нетърпеливо го разгърна, поклати глава и се замисли. После пристъпи към непознатия.

— Господине, не мога да ви приема в странноприемницата си.

— Защо? Имам пари. Искате ли да ви платя предварително?

— Нямам стая.

— Настанете ме в конюшнята, къде да е, след вечеря.

— Не мога да ви дам и вечеря.

Чужденецът се изправи.

— А, само това не! Умирам от глад. Тръгнал съм от изгрев слънце. Плащам и искам да ми се даде да ям.

Тогава ханджията се наведе към него и му каза с глас, който накара странника да трепне:

— Махайте се! Да ви кажа ли името ви? Жан Валжан. А да ви кажа ли кой сте? Още като влязохте се усъмних. Ето какво ми отговориха от кметството. Свикнал съм да бъда любезен. Вървете си с добро.

Мъжът се наведе, прибра тоягата и раницата си и си тръгна. Вървеше без посока, с унижено и оскърбено изражение. Внезапно почувствува остър глад. Огледа се да открие някакъв подслон. Сега търсеше каква да е скромна кръчмица, каква да е жалка дупка.

Точно тогава проблесна светлинка. Оказа се действително кръчма. Пътникът погледна през прозорчето. Вътре пиеха няколко мъже. Желязно котле вреше над огъня.

Пътникът бутна вратата.

— Кой е? — попита собственикът.

— Човек, който би желал легло и вечеря.