Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Хедър?

Стреснато обръщам гръб на планетата на провала и разбирам, че Виктор Максфийлд чака да чуе разсъжденията ми.

— Да, разбира се. — Придавам си самоуверен вид. Лицето ми се стяга като маска, когато забелязвам, че по неговото се изписва объркване. — Искам да кажа… мисля… Много се извинявам, бихте ли повторили? — Гласът ми прозвучава по-писклив от обикновено.

— Питах какво е запалило интереса ти към фотографията — повтаря търпеливо Виктор Максфийлд, но знам, че привидното добродушие е прикритие за стоманена воля.

Изпъвам гръб и се преструвам, че се замислям (втори съвет: никога не прибързвайте с отговора). Отново се разсейвам от някой, който минава покрай кабинета и надниква вътре. Тези хора няма ли да престанат да ме зяпат?

— Не се притеснявай. Той не гледаше теб. — Трепвам рязко, когато Виктор Максфийлд посочва човека отвън. — Оглежда се. Много са суетни хората от персонала ми. — Той избухва в смях. — Не знам дали си забелязала, но прозорецът ми е огледален от външната страна — обяснява той.

— Наистина ли? — смея се звънко аз. Сега вече се чувствам като още по-голяма глупачка. През всичкото време си мислех, че ме зяпат мен, а те всъщност са се оглеждали.

— Слушам те. — Виктор Максфийлд докосва върховете на пръстите си и подпира на тях брадичка. Оглежда ме внимателно, преценява ме и аз усещам как шансовете ми, каквито и да са били до този момент, започват да се изплъзват.

Оставям се на несигурността и го поглеждам изпод вежди. Виктор Максфийлд е впечатляващ човек. Сигурно наближава шейсетте, и въпреки това е привлекателен. Загорялото му лице, покрито с лунички, носи бръчките, които придават мъжествен вид на някои, докато при други са причината, поради която пластичните хирурзи карат мерцедеси. Косата му е все още гъста, само на места е прошарена. Очите му са най-изключителни. Подпухналите му клепачи са успели да ги скрият донякъде, но те са съвсем същите като светлосинята му риза на „Ралф Лорън“ и за момент ми заприличват на очите на Гейб, пълни с увереност, че ще успея.

— Бях на осем — започвам бързо аз, — когато цялото семейство се преместихме от Йоркшир в Корнуол. — След това думите потичат сами и образите се връщат, сякаш става въпрос за вчера. — Сбогувахме се с приятелите и съседите. Спомням си, че видях неповторими изражения по лицата им и ми се прииска да ги уловя, за да ги виждам отново и отново. Съседката, госпожа Бърд, все забравяше да си сложи изкуствените зъби, малката Андреа вечно висеше на вратата също като маймунче. Немската овчарка Бъстър лаеше и махаше с опашка. Не исках да забравя никой от тях.

Спомних си ги, сякаш ги бях запечатала на снимка и въпреки че в момента седя в кабинета на важен човек над река Темза, имам чувството, че отново се пренесох в Йоркшир.

— Помолих татко да взема назаем фотоапарата му — продължавам да разказвам аз. — Беше една стара „Лейка“, огромен, черен, тежък, а той никога не ми позволяваше да го пипам. Само че онзи ден беше специален, той ми показа къде се натиска и как се фокусира. Беше невероятно, животът на хората, спомените, всички чувства се запечатваха с всяко щракване. Имах чувството, че попивам всичко като сюнгер. Знаех, че винаги ще мога да разчитам на тези спомени. — Гласът ми трепва, когато си спомням мама, а това се случва често. — Не обичам да се сбогувам и знам, че по този начин не се сбогувам наистина, защото отнасям тези хора със себе си.

Поглеждам Виктор Максфийлд, който ме слушаше внимателно.

— Все още ги пазя. И Андреа, и госпожа Бърд, и Бъстър.

— Ще ми ги покажеш ли? — пита главният редактор.

— Страхувам се, че са малко размазани — смея се аз. — А съм снимала и голяма част от палеца си.

Той избухва в смях и аз изпитвам облекчение.

— Но имам много други снимки — обяснявам разпалено аз и вадя портфолиото изпод стола. — Стига да искате да ги видите.

— Да, ако обичаш. — Той потупва бюрото.

Аз поставям огромната черна папка пред него, дръпвам ципа и я отварям. Виктор Максфийлд сваля копчетата за ръкавели, навива ръкави и заявява:

— Време е да се захващаме за работа.

През следващите трийсет минути редакторът разглежда снимките ми, кима доволно и задава десетки въпроси. Направо не е за вярване. Това е главният редактор. Главният редактор на „Сънди херълд“. Той разглежда моите снимки.

Докато говоря с него за снимките, притеснението ми се стопява. Гласът ми става уверен и силен, преставам да попипвам дрехите си и използвам ръце, за да опише дълбочината и значението на това или онова. Дори забравям, че ми се пишка. Унесена да обяснявам за вдъхновението, което ме е накарало да снимам всеки отделен обект, аз стрелвам Виктор Максфийлд крадешком с поглед и макар да ми се струва невъзможно, той е впечатлен. В един момент кима доволно, в следващия извива вежди заинтригуван или се смее на един от пациентите на Ед — момче на около девет, което е с шина, но някак е успяло да натъпче устата си с дъвка. Когато стига до една от снимките, той притихва и аз го наблюдавам, докато я разглежда внимателно със смръщено чело.