Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Прехвърлям на ум всичко, което ми е необходимо, оглеждам кухнята и забелязвам, че маратонките на Гейб ги няма. Сигурно с излязъл да потича, решавам аз и започвам да се чувствам гузни, задето одеве бях толкова рязка с него. След това забелязвам, че е оставил прозореца отворен, и се приближавам да го затворя.

В този момент виждам, че пиренът е оставен на перваза. Господи, как можах да го забравя. Дръпвам го от импровизираната ваза и го стисвам. В същия момент усещам как ме обзема спокойствие. Гейб е прав. Ще се справя. Не просто ще се справя, ще бъда върхът. Направо ще шашна Виктор Максфийлд с уменията си на фотограф и той сам ще поиска да започна работа. Ще ме моли да започна работа, казвам си аз и започвам да се радвам на прилива на самоувереност и на приятните мисли.

След това си представям как ще съобщя на семейството си за новата си невероятна работа. Татко ще остане очарован, когато разбере, че най-сетне съм постигнала онова, което съм искала. Ед ще остане поразен. А пък Розмари никога повече няма да има повод да ми навира Анабел в очите. Ще има и аз с какво да се похваля, затова няма непрекъснато да ми говори за оранжерията си и за детегледачката, която говорела френски. Аз ще бъда тази, която отсега нататък ще може да се похвали със страхотна кариера.

Притаявам дъх. Детската ми мечта е толкова близо, че имам чувството, че мога да я докосна. Пъхвам щастливото цветенце в джоба си, прехвърлям портфолиото през рамо и забързвам по коридора към поставената цел. Само си помислете. Аз, Хедър Хамилтън, ще стана фотограф в „Сънди херълд“. Отварям входната врата с две ръце и правя огромна стъпка напред към новия си живот.

Ще повърна.

Виктор Максфийлд е седнал зад бюрото си в един от онези кожените столове с високи облегалки, в които прекарват по цял ден големите клечки, и ми разказва какво превръща „Сънди херълд“ в най-добрия съботно-неделен вестник във Великобритания. Седнала съм срещу него в огромния му ъглов кабинет с огромни прозорци, които разкриват удивителна гледка към Лондонското око, и се опитвам да спазвам всички съвети, които според списанията трябва да бъдат спазвани по време на интервю. Не откъсвам очи от неговите, правя се на силно заинтригувана, от време на време кимам с глава и пускам по някое „Наистина ли?“ и „Разбира се“, смея се, щом преценя, че казва нещо забавно, въпреки че не виждам нищо смешно. Същевременно съм толкова нервна, че се страхувам да не повърна.

Честна казано, нямах представа, че ще бъде толкова зле. Когато пристигнах, преди петнайсет минути и ми казаха да чакам на рецепцията, бях съвършено спокойна. Пийнах малко минерална вода от автомата в ъгъла и порових оставените списания. Когато Марго, секретарката на Виктор Максфийлд, ме повика, за да ме заведе в кабинета му, аз си побъбрих с нея в асансьора и се опитах да й внуша, че съм зряла самоуверена жена, която не знае какво е това нервно напрежение. Все едно, че аз бях тази, която се опитваше да я успокои.

Всичко бе наред, докато следвах Марго през многолюдния офис, въпреки че трябва да призная, че бях навела глава като уплашено дете. Въпреки това всичко бе наред. Забелязвах какви ли не дребни подробности, докато се изкачвах към по-високото стъпало в кариерата си.

И тогава я видях. Пред мен беше вратата с табела „ГЛАВЕН РЕДАКТОР“, същата като в съня ми, буквите изписани с лъскави сребърни букви.

И тогава самообладанието ми се стопи.

— Така че, когато тиражът ни надвиши тиража на останалите водещи вестници, аз се прибрах при жена си и й съобщих добрата новина. А тя отвърна: „Браво, заслужаваш една хубава чаша чай.“

— Наистина ли? — усмихвам се аз. Усещам как подмишниците ми избиват мокри, лепкави петна. Започвам да се намествам и притискам ръце към тялото си, за да не се види. Господи, каква гадост.

— Живея там вече двайсет години, но това сигурно е нещо типично английско, нали? — Той се смее добродушно.

— Разбира се. — Пикочният ми мехур се свива болезнено. По дяволите, защо изпих онази втора чаша кафе? Кръстосвам крака, стискам бедра и се усмихвам напрегнато.

— Стига сме говорили за мен и вестника. Крайно време е да поговорим за теб.

Чувам гласа на Виктор Максфийлд някъде отдалече, но служител, който минава покрай кабинета му, ме разсейва, защото ме е зяпнал.

— Кажи ми, Хедър, как стана така, че реши да избереш фотографията за професия?

Знаех си аз, че не трябваше да обличам тази противна мохерна пола и бабешката блуза. Всички са в дънки и тениски, готини, небрежни, като истински журналисти и фотографи. Не са натрапници като мен. Аз не съм нищо повече от асистентка на сватбен фотограф. Господи, къде, по дяволите, ми беше умът? Мястото ми не е тук.