Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Разсейва ни Били Смит, който влиза през котешкото прозорче. Май е по-рошав от обикновено и мяука жално.

— Някой си иска закуската. — Галя го, докато той се отрива в краката ми.

— Никак не съм изненадан. Снощи беше доста зает. Спукаха го от среднощни обаждания.

— Среднощни обаждания ли?

— Нали знаеш, когато някое старо гадже или позната, с която си изкарал флирт за една нощ, ти звънне по никое време и ти предложи секс.

— Не, не знам. — Преструвам се, че нямам представа за какво говори.

Нямам никакво желание да мисля как преди няколко месеца в два след полунощ изпратих есемес на Даниел.

— Затова пък Били Смит знае много добре — обяснява през смях Гейб. — Събудих се през нощта и напипах няколко уличници да се вмъкват през котешкото прозорче.

И аз избухвам в смях — не е възможно да се въздържи човек, — след което грабвам кутия с котешка храна и сипвам няколко лъжици в купичката на Били Смит, докато той ме обикаля в кръг също като малка акула. Оставям купичката на пода и го наблюдавам как напада. Малкото му грапаво езиче бързо омита храната.

— Сигурна ли се, че си добре? — Гейб ме наблюдава замислен.

— Добре съм. Просто съм малко нервна. — Мисля за предстоящото интервю. Изчаквах подходящия момент да му кажа, ала вече не издържам. — Аз…

Той ме прекъсва.

— Не се притеснявай. Всичко ще се нареди. — Гейб поставя ръка върху моята. — Имаш Били Смит, имаш и мен… — Поглежда ме толкова напрегнато, че започвам да се чувствам малко неловко.

— Не, ти не ме разбра, не съм нервна, защото съм останала сама — опитвам се да обясня бързо.

Той се изчервява и отдръпва ръка.

— Просто не разбрах, мислех, че…

— Притеснявам се за интервюто — прекъсвам го аз. Той ми се струва слисан.

— В „Сънди херълд“ — уточнявам срамежливо аз.

— Супееер! — Той се хвърля към мен и ме прегръща. — Страхотинско.

Политам във въздуха и той ме завърта, а аз се смея притеснена.

— Това е само интервю — опитвам се да протестирам аз, ала ентусиазмът му е заразен и докато ме пусне отново на земята, съм широко усмихната. В следващия момент Гейб замахва с ръка, за да ме перне победоносно по дланта. Пак ли, това вече става досадно и…

— Какво от това — смее се той и разтрива врата си. След това, тъй като очевидно няма начин американската мечта да бъде сразена от английския реализъм, той обяснява с тих, поверителен глас: — Знам, че ще те вземат на работа.

Стискам чашата чай с две ръце, настанявам се на един стол и отпивам глътка. Краката ми леко треперят, и то не заради завъртането.

— Мислиш ли? — питам аз и се опитвам да говоря спокойно и самоуверено, ала не успявам. В гласа ми се прокрадва всичката надежда, която тая.

— Напълно сигурен съм — отвръща Гейб и ме поглежда със същото изражение, което имат авторите на книгите за самопомощ на задната корица. Нали се сещате, онова изражение, което ви подсказва, че вие сте в състояние да постигнете всичко, което си наумите.

— Благодаря ти за вота на доверие, но…

— Няма но. Защо трябва винаги да има едно „но“?

— Защото просто го има.

— Господи, Хедър — въздиша отчаяно Гейб. — Ти си невероятна песимистка. Престани да мислиш, че чашата ти е наполовина празна. Викат те на интервю, това е направо страхотно, не е възможно да не си развълнувана.

— Много съм развълнувана — протестирам разпалено аз, а след това присвивам очи и отвръщам бавно: — Направо страхотинско. — Не успявам да го докарам точно като него, но той избухва в смях.

— Така вече е по-добре. Повярвай ми. Ще те назначат. Не могат да не те вземат на работа. Щом разберат колко страхотен, талантлив и готин…

Изчервявам се и извивам очи към тавана след всички тези комплименти. Господи, той е невероятен.

— …съквартирант си имаш.

— Я виж ти! — Грабвам лъжицата, в която все още се цеди пликчето чай, и го замервам.

— Ей! — възмущава се той, когато пликчето чай се лепва на гърдите му.

— Ти си ей — провиквам се аз и двамата се ухилваме, когато чаят се просмуква върху лицето на Господин Ти.

В следващия момент забелязвам часовника на микровълновата и се стряскам.

— По дяволите, виж кое време стана. Трябва да взема бързо душ.

— Не искаш ли да закусиш с мен? — Той набожда на една от китайските клечки парче прегоряло кексче и го размахва пред мен заплашително. Очите му блестят.

— Много ме изкушаваш — шегувам се аз и се включвам в играта.

В следващия момент сърцето ми трепва.

Какво по… Вглеждам се в големите му сини очи и не знам какво ми става. Ето че най-неочаквано той престава да бъде наемателят ми по боксерки и се превръща в готов за флирт американец, който се оказва доста сексапилен… Хедър Хамилтън, какво ти става?