Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Всичко е наред. Вече знам — отвръща Джеймс и ми се усмихва бегло, сякаш за да покаже, че не ми се сърди. — Онзи път, след като вечеряхме у нас и си легнахме, аз ти казах, че те обичам и се надявах и ти да ми кажеш същото…

Обзема ме съжаление.

— Само че ти не го каза.

— Не съм ли? Мислех… — Млъквам. Тогава пих доста шампанско и спомените ми са доста замъглени, но съм убедена, че му казах, че го обичам. Ще ми се да не бях, казвам си аз.

— Каза ми „И аз“ — отвръща Джеймс тихо. — Спира на червен светофар. — И двамата знаем, че не е същото, както когато кажеш „Обичам те“.

Прав е. Не мога да го заблудя. Не мога да заблудя и себе си. Още по-малко него. Срещам погледа му и си казвам, че желанието ми се е сбъднало. Вместо облекчение ме залива съжаление.

— Каза го, за да не ме нараниш, и аз съм ти благодарен — продължава той. — Само че това не е достатъчно. Искам или всичко, или нищо.

И ето че в този момент се чувствам съвсем не на мястото си.

— Извинявай. Просто не знам какво ми става.

— Нищо не ти става, Хедър. — Той посяга и ме погалва по бузата. — Щеше да е по-добре, ако не беше влюбена в друг.

Това просто не може да бъде.

— За бившия ми приятел ли говориш? Не, грешиш — възкликвам аз, учудена от силата на възмущението си. Наистина останах шокирана, когато разбрах, че ще се жени, но истината е, че отдавна вече не обичам Даниел.

— Не говоря за бившия ти приятел.

Намръщвам се напълно объркана.

— Говоря за наемателя ти.

— Решил си, че съм влюбена в Гейб ли? — Само за частица от секундата се замислям дали не е прав. Затова ли не се влюбих в Джеймс? В следващия момент отхвърлям тази възможност. — Това е просто смешно — възкликвам напълно възмутена аз.

— Видях ви заедно в Корнуол — обяснява той.

— Нищо не се е случило. Двамата с него сме просто приятели.

— Вярвам ти — съгласява се той. — Само че това не означава, че нямате чувства един към друг. — Той замълчава, след това продължава тихо: — Ти може и да не си забелязала, Хедър, но аз веднага видях какво става.

Светофарът присветва и ние се насочваме към Ладброук Гроув и Литъл Венис. Поглеждам към Джеймс. Колкото и да се възмущавам, изпитвам нежност към него. Независимо от всичко той се държи великолепно, макар че в момента къса с мен и си въобразява, със или без основание, че съм влюбена в друг мъж. Започвам да се съмнявам дали съм наред. Двамата с него никога досега не сме се карали, той е откровен, истински романтик, любовната му игра е направо фантастична, дори прекалено фантастична. Този мъж няма никакви недостатъци. Той е наистина съвършеното гадже.

И в този момент се сещам.

— Ти си съвършеният мъж, Джеймс — признавам тихо аз. — Истината е, че си прекалено съвършен за мен.

Той ми се струва доста объркан.

— Така е. Двамата с теб никога не сме се карали. Ти харесваш същата музика, обичаш да гледаш романтични комедии, вегетарианец си, купуваш ми тампони, знаеш как да откриеш ерогенните ми зони, без дори да питаш… Как го постигаш?

— Поверителна информация. — Той докосва носа си.

— Дори се беше облякъл като Брад за моята Джанет, без дори да съм ти казала. — Отпускам се на седалката. — Имам ти доверие. Но ти си толкова съвършен, че до теб се чувствам като истинска мърла.

— Да, спалнята ти беше малко… — Той се мръщи. Изчервявам се от смущение тъкмо когато завиваме по нашата улица. Той спира пред апартамента ми, но не гаси мотора.

— Трябва да потърся място за паркиране — обяснява тъжно той. — Знаеш как е.

Всъщност не знам. Откакто пиренът на късмета е у мен, всяка мое желание се сбъдва. Въпреки това кимам. След това се споглеждаме.

— Ами това е — казва след секунда той.

— Да, това е — съгласявам се аз, макар да не съм сигурна какво става. Свикнала съм разделите да са придружени от сълзи, караници, но подобно приятелско отношение е новост за мен.

Навеждам се над ръчната спирачка и го целувам по бузата.

— Довиждане, Джеймс.

— Довиждане, Хедър — отвръща тихо той и също ме целува. Отварям вратата, за да сляза.

— Пази се. И повече не надничай към мен през щорите, иначе ще позвъня в полицията — провиква се той след мен, когато съм вече пред вратата.

Врътвам се към него.

— Ти си ме видял?

— Не само аз. Бях поканил гости на вечеря — отвръща с усмивка той. — Страхотни цици. — Намига ми и вдига прозореца.

Оставам пред апартамента и гледам след него. Той си отива завинаги от живота ми. Това е мъжът, който притежава всички качества, които съм мечтала да има гаджето ми, но както се казва, „Любовта не се купува“, Не можеш да си я осигуриш и с пожелания. Пробожда ме тъга. Отварям вратата и влизам вкъщи.