Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Къде е твоят човек? — пита Джес.

— Гейб спомена, че щял да вечеря с чичо си. — Просто не мога да се примиря. Къде съм виждала Грег? Все едно гледаш някой филм и не успяваш да си спомниш името на актьора.

— Аз те питах за Джеймс — сопва се тя.

— А, да. — Защо изведнъж реших, че говори за Гейб? — Би трябвало да дойде всеки момент. Сигурно е в някое задръстване.

— Шоуто ще започне всеки момент. Трябва да влизаме — прекъсва ни стюардът и ме спасява от кръстосан разпит.

— Хайде, да си намерим местата. — Джес преплита пръсти с Грег.

Всички се отправят навътре и ме оставят в опразващото се фоайе да чакам Джеймс. Той наистина закъснява. Къде ли е?

— Извинете, госпожице. — Някой ме докосва по рамото и аз се обръщам към един от разпоредителите. — Моля ви да седнете на мястото си, защото след началото няма да мога да ви пусна.

Във фоайето вече няма никой. По земята са разпилени билети и пуканки. Да не би да се е опитвал да ми звънне и в суматохата да не съм чула мобилния? Преравям чантата, напипвам телефона и установявам, че тук няма покритие.

— Госпожице?

Разпоредителят продължава да ме чака търпеливо.

— Много се извинявам. — Поглеждам за последен пък към вратата и с огромно нежелание му подавам билета си. Той го скъсва, връща ми го и отстъпва, за да мога да вляза в залата. Спирам. — Ако пристигне един висок, тъмнокос мъж… — Подавам му билета на Джеймс.

— Разбира се. — Той пъхва билета в джоба на сакото. След това ме поглежда с толкова съчувствие, че сигурно си мисли, че някой ми е вързал тенекия. Затова ускорявам крачка с надеждата да вляза в залата и да се скрия от погледа му.

Оркестърът дава сигнал, че шоуто ще започне, докато се опитвам по най-бързия начин да намеря мястото си в препълнения театър. Сигурно ще бъда някъде в дъното, по средата на реда и ще се наложи да се извинявам и да се промъквам, без да настъпя хората. Присвивам очи, за да видя номерата, и поглеждам тъжно напред. В самия край на реда има две свободни места. На кого ли са? Защо не бяха моите?

Чакай малко… Докато се притеснявах къде е Джеймс, не бях обърнала внимание на номера на реда на билета, но сега… Проверявам втори път. Това са моите места! Проверявам трети път. Това наистина са моите места на един от предните редове! Поне веднъж няма да ми се налага да гледам нечие теме. Развеселена се обръщам назад и забелязвам Джес. Тя ми маха с ръка и изрича с устни: „Къде е Джеймс?“ Аз свивам рамене и отвръщам: „Не знам.“ С извити вежди поглеждам отново часовника си, след това се настанявам до Брайън.

Само че това не е Брайън, разбирам аз, когато се обръщам към него, за да му прошепна нещо. Той е отишъл да седне до Нийл и ме е оставил до някакъв непознат. Не че имам нещо против. Все пак съм голямо момиче.

Просто празното място на Джеймс е от другата ми страна. Докато го гледам, започвам да се отдавам на самосъжалението. И тогава, тъкмо когато съм свикнала, че съм на едни от най-хубавите места в театъра, започвам да се тормозя, че съм изоставена, че ще прекарам ужасна вечер, че мога още сега да се прибера у нас. В същия момент оркестърът започва да свири и шоуто започва.

През следващия час се пренасям в непонятния свят на транссексуалните от планетата Трансвестит. Изглежда, публиката знае наизуст целия сценарий и ръкопляска бурно всеки път, ревейки „Задник“ и „Путе“ винаги, когато Брад или Джанет се покажат на сцената и размахат факли над главите си. През повечето време така и не успявам да разбера какво става и се опитвам да му хвана края, макар и не особено успешно.

Не е никак лесно, особено когато, без да разбирам защо, някой ми подава вестник. Какво да го правя? Със сигурност няма да тръгна да го чета. Свеждам разсеяно поглед и забелязвам, че е „Ивнинг стандърт“. Най-неочаквано ме завладява онова странно чувство, пръстите ми, омазани в мастило от вестника, започват да потръпват, когато прочитам заглавието: „ДЖАКПОТЬТ НА ЛОТАРИЯТА ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ПРИБРАН. ПЕЧЕЛИВШИЯТ БИЛЕТ Е КУПЕН В ЗАПАДЕН ЛОНДОН.“

Господи! Това сигурно е откраднатият ми билет!

Продължавам да гледам заглавието, вие ми се свят, но хората до мен ме изправят на крака за танца и всички пристъпват, така че не ми остава време да се замислям, и аз се потапям в света на веселието.

— Какво ще кажеш?

Шоуто е приключило и ние си проправяме път към изхода. Ухилвам се на Джес, която се е усукала около Грег като боа удушвач.

— Беше страхотно, наистина — отвръщам аз и усещам, че си тананикам една от песните, чиято мелодия се оказва наистина заразна.