Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Не, никога не съм ходила — заеквам аз.

— Трябва на всяка цена да отидете, мила моя. Забележително място. Аз съм американец и в Щатите имаме уникални места, но след като се преместих на малкия ви остров преди повече от двайсет години, смея да твърдя, че Шотландия с равнините и планините бие Щатите по точки. И съименничето ви.

— Какво?

— Хедър! — възкликва той. — Пирен. Равнините са покрити с пирен. Пирен цъфнал в алено и бяло, докъдето погледът ти стига.

Дълбокият му глас отеква в ухото ми и аз цялата потръпвам. Пирен. Цветенцето, което носи късмет. Моето щастливо цветенце. Усещам замайване, отварям очи и усещам как стаята се завърта пред погледа ми и алената светлина се размазва. Стисвам стола, за да не падна, и усещам как диво препуска сърцето ми, как се надигат гърдите ми, как бучат ушите ми. Може би съм просто нервна, може би изумена или шокирана, но ми се струва, че има и нещо повече. Сякаш всичките ми желания минават през пръстите на краката, през пръстите на ръцете и се вливат в телефонната линия, за да стигнат до Виктор Максфийлд, мъжът, който може да ги превърне в реалност.

— Утре сутринта можете ли да дойдете на интервю? Знам, че е прекалено бързо, но важното е човек да улови момента, нали така?

— Разбира се. Утре става.

— Супер. Ще ви чакам към девет. Разбирам, че знаете адреса ни, нали?

— Да, благодаря. — Естествено, че го знам. Запечатан е в мозъка ми.

Той затваря. Имам интервю. Интервю в „Сънди херълд“. Точно както каза Гейб. Точно каквото си пожелах.

— Хедър?

Почукването по вратата ме стряска и аз подскачам. Брайън вече се е върнал.

— Чакай минутка. — Изправям се бързо и натъпквам телефона в чантата си. Чувствам се виновна заради разговора с Виктор Максфийлд, сякаш съм изневерила на Брайън, въпреки че той е човекът, който винаги ми е повтарял да следвам мечтите си.

Отключвам и отварям. Дали да не му призная честно и откровено за интервюто? Не ми е приятно да пазя тайни от него, а и той сигурно ще се зарадва на новината.

— Брайън, познай какво…

— Виж ме!

Оставам с отворена уста. Пред мен е застанала Шер.

— Какво ще кажеш?

Видението пред мен е с жартиери, мрежести чорапи и дълга къдрава перука.

— Аз съм транссссексуален тип от Транссссилвания — цупи се Брайън и подритва с крак.

Зяпнала съм го, неспособна да промълвя и дума. Не мога да отрека, че Брайън има изключително хубави крака. Той зарязва преструвките и се усмихва глуповато.

— Извинявай, май се поувлякох. Какво искаше да ми кажеш?

— А, нищо — отвръщам небрежно аз. Май сега не е най-подходящият момент да му кажа за интервюто. Посягам и дръпвам единия жартиер. — Ще ти разкажа по-късно.

Бял миниван надува продължително клаксона, шофьорът се навежда през прозореца и изкрещява нещо, което така и не успявам да разбера, а след като виждам какво прави с език, губя желание да разбера.

Докато вървя през сивата циментова джунгла на Хамърсмит с Брайън, съм навела глава към осеяни с изплюти дъвки тротоар. Старая се да избегна очите на зяпачите. Така беше през целия път от офиса: пенсионерите зяпваха в такъв захлас, че ченетата им заплашваха да изпаднат, и се заковаха на място пред „Маркс & Спенсър“; групи хихикащи се тийнейджъри се ръчкаха, докато минавахме, подпийнали бизнесмени се лепнаха на прозорците на близката кръчма и продължиха да надигат халбите си в пълно недоумение и захлас. Одеве някакви японски туристи дори помолиха да се снимат с нас. Човек би казал, че никога досега не са виждали шейсетина и кусур годишен мъж с жартиери и високи токчета.

Малко след седем е и двамата с Брайън сме се отправили към театър „Алоло“, за да видим шоуто „Роки Хорър“.

— Май трябваше да се качим на такси — оплаква се Брайън, когато спира, за да затегне отново жартиерите. Тънките му ръце сръчно подхващат закопчалката, все едно че е някой деликатен фотоапарат. — Господи, кажи ми как издържате вие, пиленцата?

— Пиленцата си имат пера, Брайън — заявявам аз. — А жените нямат. — Скръствам ръце пред розовата си жилетка и забелязвам отражението си във витрината на „Старбъкс“. Облечена съм в плисирана розова пола, чорапи над коляното и обувки с връзки, които нося още от седемнайсетгодишна, когато в съботите и неделите работех като продавачка в „Долчис“.

Джес предложи да се облека по този начин. Тя е страхотна фенка на шоуто и го е гледала поне стотина пъти, да не говорим, че знае дори стъпките от танците. Тя организира всички още преди месеци, даде ми един от свободните костюми и ми каза, че от мен ще излезе „съвършена Джейн“. Ентусиазмът й е толкова заразен, че оставам очарована от комплимента. Проблемът с Джес е, че тя прекалява. Поглеждам с огромно съмнение недодяланото си отражение. Представете си само как би изглеждала Дорис Дей в обувки от „Хъш пъпис“.