Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Лайънъл — обажда се сърдито Розмари и поставя кокалестата си ръка на рамото му, сякаш, за да го предпази. — Нали чу какво каза Хедър? Утре има работа. Хората не престават да се женят единствено защото ти си купил страхотно сирене. — Тя се усмихва на Джеймс и стиска ръката му. — Много ми беше приятно най-сетне да се запознаем, Джеймс. Започвахме да се чудим дали Хедър не те е измислила.

Извивам очи, но Джеймс се усмихва, заявява, че ще ме чака в автомобила, и поема по посипаната с чакъл пътека към паркирания „Рейндж Роувър“ и мотора, на който Гейб се опитва да закрепи багажа. Той вдига съчувствен поглед.

— Утре никой няма да се жени. Ще сключат брак чак след две седмици и ще бъде голямо светско събитие — заявявам гордо пред Розмари. Знам, че трябва да пазя тайна, но просто не успявам да се сдържа. — Става въпрос за дъщерята на херцога и херцогинята на Хърли.

— За лейди Шарлът ли говориш? — пита силно впечатлената Розмари. — Миналата седмица писаха за нея в „ОК!“.

— Искаш да кажеш в „Лейди“ — обажда се сърдито Анабел.

— Точно така, миличка — отвръща послушно Розмари.

— Беше ми много приятно да се запознаем.

Облеченият в кожено яке Гейб прегръща всички, дори Ед. Анабел и близнаците хукват към него с протегнати ръце.

— Ще се видим вкъщи — обръща се той към мен. Тръгва към мотора, а аз се обръщам към Лайънъл.

— Джеймс ме чака, трябва да тръгвам. — Прегръщам го отново и го целувам по бузата. — Ще се видим в най-скоро време.

— Дадено. — Той се усмихва, ала очите му са овлажнели и той върти кърпичката си в ръка както винаги, когато е разстроен. — Двамата с Розмари мислим да останем тук до края на седмицата, но аз ще ти звънна.

Джеймс спира „Рейндж Роувър“-а до нас и аз се качвам, спускам прозореца, а баща ми, когато се закле пред нас с Ед, когато мама почина, никога да не се сбогува с нас, прави точно това и ни маха с ръка, както обикновено.

— Чао, сладурче — казва тихо той.

— Чао-бау — отвръщам както обикновено аз.

Слагам си предпазния колан и махам, без да спирам, докато се отдалечаваме сред облак прах и бензинови изпарения. Махам толкова силно, че китката ме заболява.

— Никакви снимки на прасците… искам да кажа на глезените — повтарям аз. — Ами… да, разбира се, няма проблем.

Рано на следващата сутрин аз съм в офиса и разговарям с лейди Шарлът, която звънна в мига, в който влязох. Обикновено Брайън обича да вдига рано сутрин, докато аз преглеждам пощата и правя кафе, ала днес той избяга в кухнята и нежно изгука:

— Да ти направя ли едно нес?

На това му се вика прехвърляне на отговорност.

В нашия случай, прехвърляне на булката.

Отварям дебелия датник с кожена подвързия и разгръщам на листа, на който е записана сватбата. Нахвърляни са доста бележки. Посягам към химикалка. Въпреки че отразяването на тази сватба е страхотен успех за бизнеса ни, бъдещата булка се оказва невероятен кошмар. Направо не мога да повярвам, че някой е готов да се ожени за нея. Сигурно е някой от онези безгръбначни, с които вечно се мотае, успокоявам се аз.

— Не се притеснявайте, глезените ви са… забранена територия — успокоявам я аз, а тя продължава да реди разни нареждания. — А, добре. Значи предпочитате колкото се може повече… — Тя наистина ли каза онова, което ми се струва, че каза? — Извинявайте, ще повторите ли, ако обичате? — моля слисано аз.

Брайън се надвесва над рамото ми, за да види какво съм написала.

— Цицки? — изрича той на глас.

Махам му нервно с ръка, за да престане, и се напъвам да чуя какво реди госпожицата, а това не е лесна задача заради носовия й глас.

— Мама и татко похарчиха цяло състояние за увеличение на бюста ми, така че това ще бъде моят подарък за тях по случай сватбата. Така казах и на годеника си Даниел: „Ти какво предпочиташ? Тъп порцелан или съвършени цицки?“

— Даниел ли? — повтарям аз, преди да успея да се спра. Дори след толкова много време името все още ме кара да потръпвам.

— Да, Даниел Дабровски. Той е скулптор.

Имам чувството, че някой ме изритва с всички сили в корема.

— Той е руснак — продължава тя.

— Поляк — поправям я аз, преди да се усетя. Подобно съвпадение ми идва прекалено много. Не е възможно да има двама Даниел Дабровски, които са скулптори. — Да не би да е роден в Краков?

— Какво?

Възмущението в гласа й ми действа като шамар и аз се стягам. Просто не мога да опропастя сватбата.

— Веднъж гледах негова изложба… — замазвам положението аз. — Прочетох информацията за него.