Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Само че ще трябва да въведа някои правила… — Той се ухилва, аз се изчервявам и си спомням собствения си списък с правила, който беше дълъг няколко страници.

— А тук ме целунаха за пръв път — обявявам аз и посочвам огромен дъб в самия край на полето. — Той се казваше Себ Робъртс, а аз бях на тринайсет.

— Страхотно място за първа целувка. Моята беше в кабинета у нас и мама ме спипа. Тъкмо бях наврял ръце под тениската на Хоупи Смит и опипвах спортния й сутиен. Господи, никога не съм бил в по-неловко положение.

Напушва ме смях, ала след това в гърдите ми нахлува тъга.

— Спомням си, че исках да хукна към къщи и да разкажа на мама за Себ, но тя беше починала година преди това…

Гейб се протяга и стиска ръката ми.

— Съжалявам, не помислих.

— Всичко е наред, честна дума — уверявам го аз. — Това са просто спомени.

Оставаме загледани в дъба, в мощния дънер и преплетените разперени клони. От години го помня и ще остане на същото това място още много години.

— Затова пък баща ми беше до мен. Той замести мама във всяка отношение. Докато растях, му доверявах всичко и все още е така. Затова сме толкова близки.

— Оттам ли идват трудностите с мащехата ти?

Тръгваме надолу по хълма.

— Какво искаш да кажеш?

— Двама се разбират добре, третият разваля нещата…

— Не, не е това. Просто тя не е от готините хора. Студена е, винаги си е била такава. Никога не сме се разбирали.

— Баща ти я харесва.

— Май, да. Само дето не разбирам защо. Мама беше жизнена, винаги се смееше, с нея беше весело и забавно. Розмари е сериозна, непрекъснато му натяква да направи това или онова. Направо ме побърква.

— Може би това е нейният начин да покаже загрижеността си.

— Доста странен начин — мърморя аз. — Стига сме приказвали за Розмари. — Спирам пред „Баджърс Армс“. — Отвори ли ти се апетит след толкова обиколки?

— И питаш? Мога да изям слон.

— Слон не знам дали имат — смея се аз. — Какво ще кажеш за овчарски?

— Това пък какво е?

— Точно така. — Отварям вратата и го пускам да мине пръв. — Сега ще разбереш.

След като поръчваме, отнасяме две чаши ябълково вино в градината, където заварваме цялото ми семейство да похапва.

— Тъкмо се чудехме къде се покрихте вие двамата — прогърмява гласът на Лайънъл. Устата му е натъпкана със сирене Откъсва парче хляб и се усмихва весело.

— Станахме рано, за да отиде Гейб да покара сърф. — Оставям виното и целувам Лайънъл по бузата.

— Как е в сравнение с Калифорния? — пита Ед и се подава иззад спортните страници на „Сънди таймс“, които са посветени на футбола, ако може да се съди по заглавието.

— Страхотно е тук.

— Вълните добри ли бяха? — обажда се и Майлс, като се опитва да се направи на компетентен, но аз знам, че няма никаква представа от тези неща. Седнал е до Анабел, двамата не изпускат близнаците от поглед и изглеждат притеснени и напрегнати както обикновено.

— Хайде, посместете се — нарежда Лайънъл, когато забелязва, че стоим прави.

— Няма проблем, ще седнем ето там. — Соча към съседна маса, от която тъкмо се надига една двойка.

— Глупости — срязва ме Лайънъл. — Цялото семейство ще ядем заедно.

Всички се разместват послушно и се отваря място до Розмари. Поглеждам го ужасена. Точно до нея нямам никакво желание да седна. Добре че Гейб се настанява на пейката пръв. Поглеждам го с искрена благодарност.

— Трябва да спрем да се срещаме по този начин — обажда се той и Розмари се изчервява като ученичка, грабва салфетката и попива розовите си устни.

— Два овчарски с „Чедър“ — изкрещява някакъв глас, ние вдигаме поглед и виждаме розовобузест сервитьор да носи две огромни чинии. Махваме му и той ги оставя пред нас.

Гейб гледа чиниите и се чуди.

— Какво е това? — пита той и бодва кисел лук с вилицата.

— Опитай. Ще ти хареса.

Той храбро опитва и всички на масата притаяват дъх в очакване на реакцията му. Чуваме как дъвче, след това възкликва:

— Ау! Това за удоволствие ли го ядете?

Всички избухват в смях. Изражението му е неповторимо. Аз така се заливам от смях, че се налага да посегна към салфетката, за да попия потеклите сълзи. В следващия момент чувам:

— Хедър?

На това му се казва истински шок.

— Джеймс?

Смехът заглъхва в гърлото ми.

— Какво, за бога, правиш тук? — хлъцвам аз, след това бързо добавям: — Мислех, че си в Париж.

— Взех ранен полет.

— Ама как…

— Имах адреса, затова отидох направо в къщата. След като не ви открих там, предположих, че сте в кръчмата, за да обядвате, и така…