Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Просва се върху борда и загребва с бясна скорост. Ръцете му са като перки. Трябва да уцели момента, да е съсредоточен, да притежава необходимите умения. Също като ловец, тръгнал по следите на дивеча, той забелязва вълната в далечината и я чака да приближи, тогава изстрелва мускулестото си тяло, стъпва на борда, протегнал ръце като стоманени въжета.

Пази равновесие, на пръв поглед безпроблемно, прави зиг-заги ту напред, ту назад, все по-бързо, привежда се и маневрира, докато вълната се пени над него и се опитва да го подхвърли като див кон.

Щрак.

Щом увековечавам момента, усещам истинско задоволство. През последния час все чаках тази снимка. Седнала съм на хълма край брега и наблюдавам Гейб през окуляра на „Никона“, като се опитвам да уловя истинските чувства, които го карат да обича сърфа.

Забравила съм колко трудна и трудоемка е фотографията, каква тръпка е да направиш истинската снимка. Когато завърших колежа, непрекъснато снимах — беше нещо като дишането. Трябваше да го правя всеки ден — ала през последните години, престанах да снимам за себе си. Все си казвам, че е така, защото професията ми не го позволява, но истината е, че това е процес, свързан с прекалено много болка. Болката те прорязва, защото си спомняш всички мечти и амбиции, а аз не съм постигнала нито една от тях.

Все още не съм. Усещам вълнение, когато се сещам за писмото до „Сънди херълд“. Гейб го пусна в петък, така че ако имам късмет — замислям се над думата — с моя късмет, може и да получа отговор тази седмица.

Оптимизмът ми напира — същият оптимизъм, който ме накара да взема фотоапарата от нощното шкафче, където стои вече месеци наред, почистих окуляра от прахта и го взех в Корнуол. Този оптимизъм ме накара да стана днес сутринта, готова да направя снимки, които си струват.

Отново го хващам. Гейб е на вълната, но този път се вижда размазано и аз увеличавам, за да уловя лицето му. Стиснал е зъби, а морете се опитва да го обгърне със солени пръски. Забелязвам дори блясъка на очите му, сгушени под рошавите вежди. Имам чувството, че гледа право към мен и тогава…

Прас. Той пада във водата.

Стресната вдигам поглед към морето. Сега всички са като точки във водата. Оглеждам се, за да го видя, но от него няма и следа.

— Гейб! — крещя аз, изправям се и размахвам ръце, за да му е по-лесно да ме види. Не че съм притеснена. Той плува добре. Живял е близо до океана цял живот, сам ми каза, и се чувства като риба във вода. Само че теченията са доста силни тук и ако не си свикнал с тях, могат да те повлекат и да потънеш… Започвам да се паникьосвам.

— Гейб! — крещя с всички сили този път. По дяволите, ако нещо му се случи, никога няма да си го простя. Трябваше да го предупредя, да му кажа да внимава, да бъде по-предпазлив… Слагам капачето на обектива, свалям фотоапарата от врата си и хуквам надолу по хълма, без да обръщам внимание, че се подхлъзвам на туфите трева.

Сякаш ми отнема цяла вечност, докато сляза, ала най-сетне се добирам до паркинга и оглеждам брега. От него няма и следа.

Вече съм като обезумяла. Нещо не е наред. Смъквам чорапите и гуменките, захвърлям ги до мотора и прескачам стената. Тупвам върху мек влажен пясък и хуквам към морето. Останала без дъх, оглеждам водата. Наоколо има много сърфисти, но от Гейб няма и следа. Къде, по дяволите, се завря?

Паниката ми набъбва. Ами ако си е ударил главата и лежи в безсъзнание? Ами ако е ранен лошо…

Трябва да направя нещо — да се обадя на спасителите или на 999, или… Изхлипвам. Така ми се иска да е тук.

— Бау!

Трепвам и се врътвам, притиснала ръка към гърдите.

Гейб е застанал зад мен, стиска борда и се хили доволно.

Усещам огромно облекчение, последвано от сляпа ярост.

— Какви ги вършиш, мама ти стара? — разкрещявам се аз. — Изплаши ме до смърт.

— Стига де, това беше просто шега.

— Шега ли? — писвам аз. — Помислих, че си се удавил.

— Вълната ме помете, след това изплувах от другата страна на заливчето.

— Аз те търсих, виках… — Млъквам и усещам, че сълзите ми напират.

— Много си сладка, когато се ядосаш.

Поглеждам го злобно.

— А ти изобщо не си смешен.

— Разбира се, че съм смешен. Работата ми е да съм смешен. — Той се смее подигравателно. — Аз съм комедиант, нали не си забравила?

Едва ли сега е най-подходящото време да си отварям устата…

— И още нещо. Ненавиждам комедиите.

Едва изрекла тези думи, и ми се иска да върна думите назад. В първия момент той мълчи, след това пита: