Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Всички са се умълчали отново и аз усещам как се споглеждат. Чак сега разбирам как изглежда цялата работа. Двамата с Гейб сме заедно със семейството ми, всички сме седнали заедно, смеем се и ни е приятно. Веднага разбирам, че не бива да се деля от Джеймс. Досега трябваше да съм скочила и да съм го прегърнала. Би трябвало да съм във възторг, че е направил такова усилие да дойде чак дотук, за да ме види. Би трябвало да го представя на цялото семейство.

Скачам и го прегръщам.

— Запознайте се с Джеймс. Приятелят ми — бързам да добавя аз. Щом изричам думата, улавям погледа на Гейб и започва да ми става неловко.

Отвсякъде се обаждат „Много ми е приятно“, но нито един не проявява същия ентусиазъм, както когато видяха Гейб. Дори Розмари, която би трябвало на мига да започне с канонада от въпроси, е така очарована от Гейб, че не обръща особено внимание на Джеймс.

— Да ти поръчам ли нещо за хапване? — опитвам се да замажа положението аз, но Джеймс клати глава.

— Не, вече обядвах. Ще пийна нещо на бара. Някой иска ли нещо?

— Още една чаша мерло — дава си весело заявката Лайънъл.

— Ще дойда с теб — предлагам аз.

— Недей, дояж си. — Казва го без следа от сарказъм, но въпреки това се чувствам неудобно.

— Ако си сигурен…

— Разбира се — отвръща той, обръща се и тръгва към вътрешността на кръчмата.

— Не мога да повярвам, че не си ми казал, че ще дойдеш. — Придържам косата си с ръка, за да не я пилее вятърът, и се обръщам към Джеймс. Оставихме всички в кръчмата и вървим хванати за ръце по скалистия хълм над брега. На същия този бряг бях с Гейб преди няколко часа.

— Исках да те изненадам.

— Определено успя.

— Почувствах се много виновен, задето ти отказах в последния момент.

— Няма нищо. Не се притеснявай. Гейб ме докара.

— Забелязах — заявява той с безизразен глас и от изражението му разбирам, че не е много доволен, задето съм се качила на мотора на наемателя си.

— Мислех, че след като е от Калифорния, ще му бъде приятно да покара сърф, а и никога не е идвал в Корнуол преди, така че… — Млъквам и се опитвам да намеря по-добро обяснение. — Малко е страшничко на мотор — признавам аз.

— Сигурно. — Изражението му омеква. — Не се притеснявай, на връщане ще бъдеш в „Рейндж Роувър“-а. Седалки с отопление и всичко останало.

Усещам леко разочарование. Пътуването с мотора може и да беше ужасно, но, от друга страна, усещането беше невероятно.

— Донесох брошури за вили в Тоскана. Тъкмо ще ги прегледаш на връщане. Нали каза, че ти се иска да имаш вила там. Знам, че не е същото, но през лятото можем да вземем под наем.

Поглеждам го изумена. Той е помислил за всичко. Не си спомням кога съм споменала, но явно съм казала нещо такова. Той ме привлича до себе си и ме прегръща.

— За всеки случай заявих една във Флоренция. Мисля, че много ще ти допадне.

Знам, че го е направил за добро, но започвам да се дразня. Изведнъж фантазията ми да поживея спокойно във вила в Тоскана започва да се стопява. Това е заради Джеймс и неговите брошури.

— Решил ли си да тръгнеш тази вечер? — питам аз, за да променя темата. — Просто утре сутринта имам среща с лейди Шарлът и трябва да се прибера. — Извивам очи. — Тази сватба е истински ужас.

— Всичко е наред. И аз трябва да се върна. Просто исках да дойда и да се запозная със семейството ти.

— Чувствам се ужасно, че си бил толкова път.

— Нали ти обещах — отвръща тихо той и ме целува. — Освен това ми липсваше.

В момента, когато чувам тези думи, разбирам, че той изобщо не ми е липсвал. Истината е, че допреди да се появи, бях напълно забравила за него. Стана така, защото бях прекалено заето със семейството си и Гейб… е, събраха се доста неща, казвам си убедено аз. За да прогоня съмненията, го целувам.

— И ти ми липсваше.

— Тръгвате ли си вече? — Вече е късен следобед и Лайънъл ме прегръща за „довиждане“ на малката полянка пред къщата. — Не можеш ли да останеш още малко? Тази вечер е викторината у семейство Форестър. Какво ще кажеш да отидем и да ги разбием? — предлага с надежда той. Притискам го до себе си, а след това се усмихвам гузно.

— Много ми се иска, но трябва да се връщам в Лондон. Работа — обяснявам аз и правя физиономия на отегчение.

— Беше ми много приятно да се запознаем, господин Хамилтън. — Джеймс протяга ръка.

Лайънъл не му обръща никакво внимание.

— Купил съм страхотно сирене „Бри“, а от толкова отдавна пазя бутилка специално вино — продължава той и се преструва, че не е чул какво съм му казала. Винаги прави така, когато някой каже нещо, което не му изнася. Обикновено прави този номер, когато Ед започне да му натяква, че трябва да мине на диета и да се заеме с някакъв спорт. — След викторината ще седнем да отпразнуваме победата.