Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Просто защото. Изправям се и насочвам вниманието си към хаоса, който цари в тъмната стаичка. Отсега нататък ще изтикам Даниел от мислите си. Къде ли сложих филмите?

След цели петнайсет минути ги изравям и пускам сиди. Този път зазвучава „Шах“ и аз доволна, че има какво да ме разсее, припявам със сидито, докато подготвям разтворите. Тези мюзикъли започват да ми харесват и аз усещам задоволство, когато чувам гласовете на Илейн Пейдж и Барбара Диксън. Навеждам се, за да увелича звука, и чувам, че мобилният ми звъни.

Сърцето ми се свива. Това трябва да е лейди Шарлът. Толкова бързо?

Грабвам телефона и поглеждам номера. Не е изписан номер. Обикновено не отговарям на обаждания от неизвестни телефони, защото звънят или от компанията за кредитни карти и искат пари, или някой друг досадник. Само че сега е различно. Направих някакви плащания и ми върнаха и видеото, и телевизора.

Стана изневиделица. Не точно, поправям се аз и си мисля доволно за щастливото цветенце. Напоследък всичко се случва изневиделица.

— Ало? — Питам се какво ли е измислила лейди Шарлът този път, затова грабвам лист и започвам да търся химикалка.

— Здравейте, търся Хедър Хамилтън.

Изненадана съм, че гласът е на мъж, струва ми се, че не е много млад, но определено образован. По всяка вероятност някой иконом.

— Аз съм — изръмжавам аз, дръпвам едно чекмедже и започвам да ровя. Мама му стара, как да откриеш нещо в тази каша?

— Здравейте, госпожице Хамилтън, обажда се…

— Извинете, бихте ли изчакали за момент? — Облягам се на чекмеджето, пъхвам ръка чак до лакътя и започвам да опипвам. Господи, тук някъде имаше химикалка!

— Ако се обаждам в неподходящ момент… — Чувам отдалече гласа на телефона.

По дяволите. Отказвам се. Ще се наложи да използвам молива си за очи.

— …ще ви позвъня по-късно.

Дръпвам ръка и зяпвам телефона. Той „по-късно“ ли каза?

Една шантава мисъл започва да ми се върти в главата. Така или иначе, беше ред на Брайън да се обажда, казвам си аз, така че защо не пратя иконома да позвъни по-късно? В същия момент съвестната асистентка надделява. Лейди Шарлът може и да е истинска булка Годзила, може и да се омъжва за бившия ми приятел, ала сватбата й ще спаси „Завинаги заедно“ от фалит. Така и аз няма да остана безработна.

— Не, не, всичко е наред — отвръщам хладно аз и вадя черния молив. — Казвайте, какви са последните желания на Шарлът… Какво е измислила този път?

— Шарлът ли? — повтаря гласът. Май го ядосах.

— Извинете, лейди Шарлът — поправям се бързо аз. Цялата тази работа с титлите е пълна безсмислица. Сещам се, че Гейб каза, че не било задължително лейди Шарлът да е дама, и се усмихвам.

— Май е станала някаква грешка — опитва се да обясни гласът. Едва сега долавям следа от американски акцент и започвам да се усъмнявам в преценката си. Този може и да не е икономът на лейди Шарлът. Това означава, че е някой от компанията за кредитни карти.

Сигурно от „Американ експрес“.

Щом тази мисъл ми минава през главата, веднага си спомням как изкупих половината магазин „Никърбокс“. Господи, съвсем забравих. Нали ми трябваше ново секси бельо и си купих миналата седмица.

— Сигурно става въпрос за тристате лири по кредитната карта, които похарчих за бельо.

— Не, не е за това — срязва ме нетърпеливо гласът. — Става въпрос за предложение за работа.

— В „Американ експрес“ ли? — Намръщвам се. Странна работа. Сигурно е някое шантаво предложение.

— Не, в „Сънди херълд“.

Трябват ми няколко секунди, докато осмисля чутото.

— „Сънди херълд“ ли казахте? — прошепвам аз.

— Точно така.

Гърдите ми се свиват, сякаш съм закопчала копчето на някоя тясна дреха.

— А вие кой сте?

— Виктор Максфийлд, главният редактор.

— Господи! Искате да кажете, че разговарям с главния редактор на „Сънди херълд“. В момента водя този разговор по мобилния си телефон, така ли? — Струва ми се, че след секунда ще припадна от задушаване. Сривам се на един стол. — Господи, не очаквах. Мислех, че се обажда друг.

— И на мен така ми се стори — отвръща гласът и макар че не мога да видя Виктор Максфийлд, мога да се закълна, че в момента се усмихва. — Трябваше да ви се обадя веднага, тъй като от сряда няма да съм в редакцията. Всяка година ходя на риболов в Шотландия, в едно малко селце, казва се Лох Кълох…

Слушам го и се питам дали не трябва да се ощипя. Това просто не е възможно.

— Познавате ли Шотландия, госпожице Хамилтън?