Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Значи мразиш комедиантите? — Той ме гледа изумен. — И мислиш, че не съм смешен?

Мама му стара. За момент се замислям дали да не опитам да блъфирам, но разбирам, че няма смисъл, и клатя тъжно глава.

— Ама хич ли?

Главата ми едва трепва, аз не смея да го погледна, но най-сетне забелязвам, че сериозните му сини очи са изпълнени с болка. Засрамвам се. Ама и аз съм една, вечно ще отворя голямата си уста, когато не трябва. Защо ми трябваше да го казвам? Тьпачка. Идиотка.

Тъкмо когато решавам, че по-зле не може да стане, Гейб отмята глава назад и избухва в смях. Буквално избухва с широко отворена уста, толкова широко, че виждам белите му мъдреци.

Наблюдавам го объркана, докато той сграбчва ръката ми.

— Може и да не съм смешен, но ти, Хедър Греъм, си невероятно смешна.

Чувствам се объркана и унизена.

— Мислех, че си мъртъв — негодувам аз. Той се усмихва глупаво.

— Знам, много съжалявам. Не трябваше да се смея. — Той вдига борда, стисва го под ръка и двамата поемаме по плажа съм паркинга. Вървим смълчани, докато най-сетне Гейб се обръща към мен с извити вежди. — Хайде, напрежението ме убива. Кажи ми, защо не съм смешен?

Започвам да се гърча. Той няма да ме остави на мира, докато не му отговоря. Може пък да приеме малко конструктивна критика. Може дори да ми бъде благодарен.

— Гледах те, докато репетираше, и според мен не бива да се правиш на такъв, какъвто не си — признавам накрая аз.

— Кажи по-точно. — Гейб май е много обиден и аз започвам да съжалявам за откровеността си.

— Не се прави на разкъсван от терзания човек, който пуши цигара от цигара, не се опитвай да докараш онези досадни гласове и тъпи смешки. Та те всичките са свързани с отрицателни емоции и негативизъм. — Това е самата истина.

— Че комедиантите би трябвало да са гневни и недоволни — изтъква Гейб.

— Само че ти не си такъв човек. Ти си приятен, спокоен, а през повечето време — доволен от живота. — Усмихвам се. — Ти си американец. Какво очакваш? Ти си от страна, където всеки следващ ден би трябвало да бъде по-добър.

— От една страна, това е преструвка — признава той и приглажда назад мократа си коса.

— Точно това е. Всичко е преструвка. Защо не можеш да бъдеш самият себе си?

— Пръснах хиляди, за да задавам на психоаналитика си същия въпрос — опитва се да остроумничи той.

И двамата мълчим.

— Абе, не знам. — Гейб неочаквано е станал сериозен, поглежда ме и виждам, че използва резкия тон, за да се прикрива. — Май досега не се бях замислял, но може и да се окаже, че не съм смешен.

— Много по-смешен си, когато си самият себе си. Забрави изтърканите смешки и говори за себе си.

— Че кой ще иска да слуша за мен?

— Поне пробвай.

Гейб дръпва някаква хавлия, пъхната под седалката на мотора, и сяда на стената, за да си изсуши косата.

— За човек, който мрази комедията, имаш доста точно мнение — отбелязва той.

Свивам рамене.

— Много съжалявам. Имам голяма уста. Следващия път ми кажи да млъкна.

Той избухва в смях.

— И сега какво?

— Какво ти се прави?

— Аз съм лесен — отвръща той и разкопчава неопрена си.

— Какво ще кажеш да те разведа из селото, преди да се върнем да обядваме? — предлагам аз.

— Супер. Искаш да кажеш, че най-сетне ми е позволено да се правя на американски турист, така ли?

— Ти си американски турист — напомням му аз на шега. Той навива хавлиената кърпа и ме перва.

— Млъквай, Хедър.

— Това е старото ми училище.

— Леле, колко е симпатично — ахва Гейб и поглежда към малката каменна сграда, закътана в самия край на улицата. — Като куклена къща е.

— Ти просто си свикнал на огромните сгради в Щатите — ухилвам се добродушно аз. — Не ми казвай, твоето училище сигурно е било с размерите на футболен стадион.

— Не, ходил съм в гимназия „Венис“. Помниш ли филма „Грийз“?

— Това твоето училище ли е?

— А-ха.

— Леле, на какво славно място си учил.

Гейб избухва в смях.

— Защо се смееш?

— Можеш да ми вярваш, че гимназия „Венис“ е всичко друго, но не и славно място.

Продължаваме нагоре по стръмния хълм, подминаваме пощата, цялата украсена с кошници цъфнали цветя.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Порт Айзък е по-красив от Холивуд? — Посочвам задрямала оранжева котка на един перваз и дребна старица, която ситни по улицата, стиснала кошница с покупки.

— Някой път трябва да дойдеш и да видиш какво е. Имам свободна стая.

— Не ме изкушавай.