Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Усмихвам се, въпреки че не ми е до смях.

— Не е кралска сватба. Омъжва се дъщерята на херцога и херцогинята на Хърли — обяснявам аз и започвам да се забавлявам с объркването на Гейб. — Тя не е принцеса, просто е лейди, истинска дама от висшето общество.

— Не е задължително — отвръща той.

— Знам, че това са пълни глупости — признавам аз и продължавам да се усмихвам тъжно, — но за бизнеса ни е много добре. Ще платят цяло състояние на шефа ми, а едно от клюкарските списания предложи да купи снимките ни, което означава, че ще се прочуем като фотографи. — Замълчавам.

— Но? — Гейб е усетил, че има нещо, което ме притеснява.

Каня се да се престоря, че всичко е наред, но след това решавам да не лъжа. Той ми се струва искрено загрижен.

— Когато навремето мечтаех да публикувам снимките си, все си мислех, че ще е в някое реномирано издание, не съм си и представяла, че ще са редом до Джейд от „Биг брадър“ — признавам аз.

— Коя е Джейд от „Биг брадър“?

— Точно това се опитвам да ти обясня.

Без да разбира, той ми подава пликчето със сладките.

— И аз свикнах да ги ям — признава той. — Особено сините и розовите с желето.

— Тях никак не ги харесвам.

Той не може да повярва.

— Господи, изяждам ги и не ми стигат. Ненавиждам кокосовите.

Докато обяснява, аз изваждам едно и го размахвам закачливо пред него.

— Ммм, любимите ми.

— Значи двамата с теб сме съвършената двойка за пакет соеви сладки, нали?

Дъвча и кимам доволно.

— Абсолютно вярно.

Усмихваме се един на друг. Лошото ми настроение се е стопило. Това му е лошото на Гейб: никога не ме оставя да тъна в самосъжаление или недоволство, нито да се оставям на добре познатия типично английски негативизъм. Той е винаги пълен оптимист. Сигурно защото е американец, денят му е чудесен и всичко останало му е наред.

— Кажи каква ти е мечтата? — пита той. — Къде искаш да ти публикуват снимките?

Изчервявам се. Досега никой не ми е задавал този въпрос.

— Казвай! — настоява той.

Това е стара мечта, имам я още от тийнейджърка, но все се чувствах неудобно да си призная.

— В списанието на „Сънди херълд“ — признавам засрамено аз. Когато забелязвам, че не ми се смее, ставам по-сериозна. — Искам да публикуват снимките ми на първа страница — продължавам аз и си припомням неделните сутрини в Корнуол, когато Лайънъл преглеждаше страниците, посветени на изкуствата, Ед се заравяше в бизнес страниците, а аз разгръщах списанието.

— Защо не отидеш да работиш там? — пита Гейб, сякаш това е най-очевидното нещо на този свят.

— Ти имаш ли представа колко е трудно да те вземат на работа там? Всеки фотограф на света иска да работи за тях. От години се опитвам.

— Защо не опиташ още веднъж? — продължава да настоява Гейб и прегръща свилия се на скута му Били Смит, който не може да спре да мърка.

Започвам да се дразня. Гейб е американец и очевидно няма никаква представа колко е трудно дори да те извикат на интервю в „Сънди херълд“, камо ли да те вземат на работа.

— Няма смисъл. Само ще ми откажат.

— Не е задължително. Може пък този път да е различно. Може да ти излезе късметът.

Вдигам поглед към Гейб и не мога да определя дали нещо в гласа му или в изражението сякаш запали лампа в съзнанието ми. Този път наистина е различно. Защо просто не си пожелая да получа тази работа?

Щом тази мисъл ми минава през главата, забелязвам цветенцето на късмета до лаптопа. Странно, сигурна съм, че допреди малко не беше там. След това бързо забравям за него, защото съм обзета от вълнение. Разбира се. Как можах да не се сетя? След като мога да си пожелавам незначителни неща като място за паркиране и маркови обувки на разпродажба и те се сбъдват, защо да не пробвам с нещо голямо и значимо? Да кажем нещо, за което съм мечтала още от момиче. Като например да стана фотограф в „Херълд“?

— Добре, какво да напиша? — Отварям нов файл на компютъра и започвам да пиша. — „Уважаеми господине/госпожо…“

Гейб забелязва ентусиазма ми и се ухилва.

— Напиши, че си страхотна фотографка и трябва да са луди, ако не те назначат на секундата.

— Не мога да напиша подобно нещо.

— Слушай, в този бизнес няма място за скромност. — Той ми дава знак да продължа да пиша. — Аз ще ти диктувам.

И наистина започва. Крачи напред-назад зад мен и потрива брадата си, а аз съм се прегърбила над компютъра и пиша. Към края ми се струва, че съм прекалила с хвалбите, ала Гейб настоява, че това е единственият начин „да продадеш себе си“.