Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— А… да! Виж кое време стана — бъбря аз.

— Да прекарате добре. — Гейб отваря вратата. — Беше ми приятно, Джеймс.

— И на мен, Дейв.

— Той се казва Гейб — поправям го аз.

— Извинявай, Гейб — отвръща Джеймс и ме прегръща през кръста, докато чака Гейб да излезе. Поглеждам го подозритглно. Нарочно ли го направи?

— Няма ли да се преоблечеш? — Джеймс ме поглежда и едва сега се сещам, че съм по пижама.

— А, да… — Направо не знам какво ми става. Умът ми съвсем изфиряса. — Няма да се бавя — добавям бързо аз. По дяволите, искаше ми се да взема един душ и да си измия косата. На нищо не приличам.

— Не се притеснявай, аз ще те почакам — отвръща мило Джеймс.

— Мислех си…

— Не бързай. Оправи се на спокойствие. — Той ме целува по бузата и се връща в хола.

„Не бързай. Оправи се на спокойствие!“ Зяпвам го напълно изумена. Това е мъжът мечта на всяка жена. Забравям всичките си притеснения и влизам в банята, за да взема душ и да се приготвя. Все пак ми предстои романтична вечеря, нали така?

Когато влизам в апартамента на Джеймс, навсякъде блестят свещи, на огромната дъбова маса са сложени прибори за двама, шампанското вече е в охладителя. Всичко е съвършено като в роман. Той ми поема палтото, изтегля ми стола, за да седна, и отваря бутилката „Вов Клико“, а аз започвам да се чувствам на седмото небе.

— Наздраве — казва Джеймс и ми подава чаша шампанско.

Приглаждам роклята, която забравих да изгладя, и поглеждам Джеймс. Той чуква чашата си в моята, поглежда ме в очите и аз си казвам, че трябва да се чувствам страхотно.

— За нас — предлага той многозначително. Работата е там, че ми става смешно.

— За нас — прошепвам аз. — Не знам защо, но едва потискам желанието си да се изкискам. Иска ми се да пусна някоя тъпа шега, която сигурно няма да е достатъчно смешна. Също като Гейб онази вечер, докато гледах един филм на дивиди и трябваше да шъткам цялата вечер, а накрая дори го пернах с възглавница.

— И така — продължава Джеймс и ме докосва по бузата. — Харесаха ли ти розите?

— Много са красиви — отвръщам аз и се опитвам да прогоня мислите за Гейб и ужасните му шеги, които не искат да ме оставят на мира. — Оставих ти съобщение. Не го ли получи?

— Получих го — усмихва се той. — Исках да съм сигурен. — Започва да целува врата ми.

— Така ли? — прошепвам аз и не помръдвам, а желанието да се изкискам изчезва. Не мога да отрека, че Джеймс умее страхотно да ме целува точно там… Ох! Докато устата му описва кръгчета под брадичката ми, аз забравям сдържаността, отпускам глава назад и се оставям на удоволствието.

— Забелязах…

Шампанското продължава да гъделичка гърлото ми, а устните на Джеймс се качват по бузите ми с леки въздушни целувки. Затварям очи и се предавам.

— …че са изпратили само девет.

Рязко отварям очи.

— Не си ли забелязала? — казва той и ме поглежда загрижен.

Не мога да повярвам. Забелязал е.

— Не, не са… не са — отвръщам аз.

С отпусната глава назад поглеждам към корниза.

— Девет са — отвръща Джеймс и отново ме целува по врата, само че този път ласката му ме дразни, вместо да ми достави удоволствие. — Преброих ги, докато се преобличаше. Утре ще се обадя в цветарския магазин.

— Недей. Всичко е наред. — Не знам от кое да се притеснявам повече: дали защото той ще звъни в цветарския магазин, или защото си е направил труд да преброи розите. Отдръпвам се и посягам към бутилката шампанско, за да долея, ала накланям бутилката прекалено много и шампанското прелива.

— Само че аз поисках дванайсет — продължава той, посяга бързо към една салфетка и попива локвичката.

— Не се притеснявай. Имам достатъчно. — Стискам ръката му.

— Знам, но това не е важно — отвръща той, навежда се и бързо започва да попива килима, въпреки че съм убедена, че не разлях чак толкова много. Беше съвсем малко. — Не се изпращат девет — мърмори той.

— Защо не? — шегувам се аз, макар да съм наполовина сериозна. Посягам към друга бродирана салфетка, за да му помогна, ала той ме кара да спра, защото съм била гостенка. Започвам да се чувствам неловко и преди да се усетя, продължавам: — Кой е казал, че розите трябва да се дванайсет? Какво им е на деветте?

— Не се пращат девет — отвръща озадачен той, сякаш съм си позволила да оспорвам някаква всемирна истина, все едно съм казала, че земята е плоска или мъжете много ги бива във вършенето на няколко неща едновременно. — Тая работа не става така.