Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

• Понякога от кола-маска до кола-маска се налага да изтеглям враснали косъмчета с пинсетата за вежди.

• Една шоколадова вафла никога не ми стига. В състояние съм да изгълтам цяла кутия. Да не кажа дори две кутии.

• Не умея да паркирам. Ето, казах го. Сигурно феминистките ще ме погнат.

• По принцип не нося дантелено бельо. Нося някакви посивели гащи, на които ластикът е скъсан.

• Имам неплатени глоби за паркиране. При това много.

• Рядко ходя на фитнес, а когато все пак се престраша и отида, се озовавам в сауната с маска на лицето и брой на „Хау“.

Ето го и най-срамното ми признание:

• Честичко ми се случва да си чопля носа и да похапвам изваденото оттам.

— Май е най-добре да се прибера, защото храната е ни печката.

Забелязвам, че Джеймс отстъпва към вратата. Бодва ме разочарование. Как е възможно да си такава глупачка, Хедър!

И тъкмо когато си казвам, че съвсем съм оплескала нещата, той настъпва Били Смит по опашката.

Разнася се сърцераздирателен писък. Котаракът ми се изправя на задните си крака, отворил широко устичка, и забива нокти в крака на Джеймс. В този момент действието забърза, все едно, че гледам какво става на екрана, докато превъртам напред. Джеймс изпищява и започва да подскача из коридора, докато аз ситня след него и го питам дали е добре. В този момент се появява Гейб с туба антибиотична паста и проверява дали му тече кръв. Получава се нещо като комедиен скеч, само че в нашия случай изобщо не е смешно.

Добре че десет минути по-късно се възцарява спокойствие и когато поглеждам крака му, се оказва, че котката е оставила едва забележима драскотина. Джеймс обаче е смутен заради суматохата, която е причинил, и както Гейб казва, сигурно шокът, а не болката го е накарал да извика.

— Много се радвам, че си добре — обяснявам аз, докато му сипвам чаша вино. И тримата сме се събрали в миниатюрния ми хол.

Джеймс отпива.

— За щастие е точно така. Много са му остри ноктите. Не си ли мислила да му ги изрежеш?

Застивам на място.

— Да му ги изрежа?

— Ми, да — кима Джеймс. Очевидно не е забелязал ужасеното ми изражение.

— Но това е толкова жестоко — негодувам аз, грабвам Били Смит и го притискам до себе си. В този момент съм готова да го защитавам с цената на всичко.

— Трябва да си жестока, за да проявиш съчувствие — отвръща той.

— Съчувствие към кого? — питам аз.

— Първо към мебелите си — обяснява той и посочва канапето ми. Краката му са целите разръфани. — Той го е съсипал.

Зяпвам безпомощно канапето и фантазията ми за щастлив безоблачен живот с Джеймс започва бързо да се стопява.

— Няма значение. И без това е старо — отвръщам небрежно аз.

— Виждам. — Той се усмихва и изтупва котешките косми, полепнали по крачолите, все едно привлечени от магнит.

— Разбирам, че не обичаш котки — отбелязва Гейб, навежда се и потрива пръсти. Били Смит на секундата скача от ръцете ми и хуква при него.

— Напротив, обичам животните — оправдава се Джеймс. — Обикновено и животните ме харесват. — Усмихва ми се подкупващо. — Сигурно котаракът ти ревнува, че те дели с друг мъж.

Комплиментът, изречен пред Гейб, ме притеснява и усмихвам смутено. Гейб и Джеймс се срещат за пръв път и аз се усещам, че отношенията им са доста хладни. Да не би да си въобразявам?

— Не го виня — добавя Джеймс, посяга и ме придърпва на коляното си. Имам чувството, че Джеймс се опитва да заяви територията си. Не че бих направила грешка в това отношение.

— Слушай, аз излизам. Искаш ли да пусна писмата? — Гейб се изправя, извил въпросително вежди.

— Да… благодаря.

— Писма ли? — пита любопитно Джеймс.

— Разни сметки — отвръщам небрежно аз и се питам защо не му казах истината. Нали не би трябвало да имаме тайни един от друг? Истината е, че не съм обсъждала с Джеймс работата си и дори не съм споменавала пред него за амбициите си. Не че той не е проявявал интерес. Напротив. Просто когато ме попита, се почувствах толкова засрамена от професионалните му успехи, че замазах положението.

— Чакай малко. Писмото е в спалнята. Сега ще го донеса. — Скачам от скута на Джеймс и хуквам към стаята, грабвам писмото, натъпквам го в един плик, надрасквам адреса, докато съм в коридора, където ме чака Гейб. — Благодаря — прошепвам аз и му подавам плика.

— Пак заповядай.

— Хедър? — Джеймс наднича и ни поглежда подозрително. — Тръгваме ли?

Поруменявам. Не знам защо, но имам чувството, че са ме хванали на местопрестъплението.