Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Да, не помниш ли, че си пожела съвършения мъж?

До този момент не ми беше хрумвало, но тя е права. Джеймс е всичко, което една жена може да пожелае в мъжа. На сутринта, когато се оплаках, че ме боли корем, той предложи да изтича до близката аптека, за да ми купи тампони. Оказа се, че е от шампанското снощи, но важното е, че той сам предложи да отиде да ми купи тампони. Тези думи трябва да бъдат гравирани някъде.

— Освободете ума си и се отпуснете напълно.

Краката на инструктора застават до нас и ме спасяват, така че не ми се налага да отговарям на Джес. Какво облекчение. Вие ми се свят, затова инструкторът ми прави масаж на раменете, а аз се опитвам да изпълнявам точно онова, което казва. Преставам да мисля за Джеймс. Представям си, че умът ми е балон, пълен с хелий, и се носи някъде високо…

Затварям очи и заспивам.

Превъртам направо на петък сутринта. Застанала съм на вратата в халат, благодаря на доставчика от „Интерфлора“ и гледам изумена огромния букет. Бухнала лъскава розова панделка стяга дванайсет съвършени червени рози, които ми се усмихват любовно. Дръпвам малката бяла картичка, бодната до пакетчето подхранващи минерали за вазата, и прочитам бързо: „Просто защото си красива. Джеймс.“

Сърцето ми трепва. Колко романтично. Никога досега не ми се беше случвало подобно нещо. Често съм виждала вановете на „Интерфлора“ да обикалят и ми се е искало да докарат нещо и у нас. Само че никога не се беше случвало.

Абсолютно никога.

От сряда сутринта въпросният ван спира пред къщи не веднъж, не два пъти, а цели три пъти! Все още не мога да повярвам. Някой може и да си каже, че е прекалено, но нима всяко момиче не мечтае за същото? Нима на всяка не й се иска един романтичен мъж, който да изпраща цветя и романтични картички, на които е написано: „Не мога да спра да мисля за теб.“ И „Вече ми липсваш.“ Знам, че звучи тъповато, но е толкова мило. Докато бях с Даниел, все ми се искаше той да е по-внимателен и грижовен, ала Джеймс е самото съвършенство. Обажда ми се, праща ми есемеси… което, трябва да призная, би се сторило доста обсебващо, ако беше друг, но с Джеймс е различно.

Притискам букета към гърдите си и се обръщам, за да вляза обратно вкъщи, ала букетът е огромен и не виждам нищо. Опитвам се да вляза в антрето, ала розите се сплескват между рамката на вратата и стената. Дръпвам целофана и без да искам, счупвам няколко стебла.

По дяволите.

Алените глави на розите клюмват. Изпълнена от ужас, пъхвам пръст с напразната надежда да ги изправя. Един от бадлите се забива в пръста ми и потича кръв. Ох, боли. Лапвам убоденото място. Ужасно боли.

Поглеждам вбесена розите. Не съм казала на Джеймг, но не съм кой знае каква почитателка на розите. Струват ми банални и дори, ако трябва да съм честна, не обичам особено отрязани цветя. Напомнят ми за болници, за времето, когато бях дете и ходех да виждам мама, докато беше болна. Тя винаги бе заобиколена от вази, пълни с любимите й розови карамфили, а аз седях в края на леглото и имах чувството, че нещо красиво ще умре след няколко дни, а много ми се искаше да продължат да живеят.

Не съм неблагодарница. Важното е намерението, нали? А розите са красиви по един съвършен и прекалено традиционен начин, като изключим счупените, които ще изхвърля. Никой няма да ги брои, нали?

Докато минавам през антрето, навеждам глава към пъпките и вдъхвам аромата им. Колко силно миришат! Поемам дълбоко дъх. Ммм… Ох… Усещам някакво гъделичкане — чакайте малко, това е сенната ми хрема. Всички цветя я предизвикват. Много странно, не се беше появявала от години, а ето че тези рози… Господи, ще… Отмятам глава назад и кихвам шумно.

Сякаш цялото ми тяло изтръпва и се понася със сто и петдесет километра в час, а след това усещането изчезва. Отварям насълзените си очи и започвам да подсмърчам. Гадост, колко противно. Красивият ми букет е изпръскан със слюнка и сополи. Бързо избърсвам целофана с ръкав, но всичко се замазва. Ужас. Най-добре да взема кухненската гъба.

Влизам в кухнята и виждам Гейб в смачкана тениска, по боксерки. Навел се е над тостера с пръчица за китайско ядене и ръчка нещо, което се е заклещило и издава ужасна миризма като от изгорели ягоди.

— Да не би да си загубил нещо?

— Още една суха паста — признава той и нагласява очилата.

Вдига глава и ме вижда. Лицето му грейва.

— Някой таен обожател ли ги праща?

Разбирам, че не аз, а букетът е причина за усмивката му и ме обхваща разочарование.