Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Какви ги говори тя?

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм куче? — На секундата забравих за откриването на вътрешен мир.

— А сега… „Лебедът се гмурка“…

Джес докосва пръстите на краката си без всякакво усилие и не обръща никакво внимание на последната ми забележка. Веднага се сеща:

— Чисто ли е досието му по отношение на миналите връзки?

— Чисто досие ли каза? — питам слисана аз и се навеждам към пръстите на краката си, ала едва достигам коленете. Напрягам се.

— Сети се де. Бил ли е женен?

— Не. — Олеле. Зад коленете ми нещо ще вземе да се скъса.

Очевидно отговорът е бил какъвто трябва, защото тя ми се струва доволна.

— Живял ли е с някоя?

— Джес? — промълвявам умолително аз. — Аз го харесвам, той ме харесва. Нещата са съвсем прости.

— Никога не са чак толкова прости — предупреждава строго тя. — Трябва да внимаваш за червено знаме.

Господи, сега пък за какво става въпрос?

— Не влизаш в морето, когато има червено знаме, нали?

Мълча. Логиката й нещо не се връзва с моята, но е много по-лесно да се предам и да не се разправям.

— Спомена нещо за някакво гадже в Южна Африка… — подхвърлям аз.

— Защо са се разделили?

— Подпрете се с длани на пода…

Облекчена, че най-сетне сменяме позата, аз се снишавам към пода. Ръцете ми треперят.

— Май се е преместила в Кейптаун — изръмжавам аз. Господи, много по-трудно е, отколкото си мислех.

— Има ли чувство за хумор?

— Да видим дали ще успеете да се задържите в тази поза три минути…

Поглеждам вбесена инструктора. Три минути ли каза? Този да не би да е луд? По протегнатите ми пръсти се стичат капки пот, да не говорим, че имам чувството, че гърдите ми ще избухнат. Поглеждам Джес. Тя дори не се напряга.

— Ами… виж… понякога е доста сериозен… — опитвам се да замажа положението аз.

— Хубаво е, че е сериозен. Не ти трябва някой смешник.

Сигурно трите минути са минали. Не може да не са минали.

— Някакви дразнещи навици?

— Нееее — пъшкам аз и ми се иска проклетият час най-сетне да свърши.

— Сега е време да си починем. Легнете на постелките и затворете очи…

Изпълнявам с огромно облекчение. Вече започвам да свиквам всичко, което пожелая, да се сбъдва.

— Каква е банковата му сметка? — връща ме към действителността гласът на Джес.

Отново започвам да пъшкам.

— Господи! Не знам и пет пари не давам.

— Няма да говориш така, ако си потънала в мизерия — предупреждава ме тя. — Както майка ми казваше, няма нищо романтично в това да си беден.

— Само че майка ти не е бедна! — срязвам я нетърпеливо аз. Родителите на Джес са неприлично богати и живеят в къща за един милион лири стерлинги на Мъзуел Хил.

— Именно — потвърждава тя. — Майка ми не е глупава жена.

— Оставете се да се понесете…

Това вече ми харесва. Стигаме до момента, когато дремем в продължение на десет минути.

— Остава само едно — заявява доволно Джес.

Толкова съм смазана, че дори нямам желание да попитам, но за съжаление не успявам да се сдържа.

— Какво?

— Сексът.

Спомням си как му скочих на Джеймс.

— Нека просто кажем, че в това квадратче мога да сложа отметка.

— Ами?

— А-ха. — Доволна, че най-сетне съм я укротила, аз се отпускам и затварям очи.

— Ами любовната игра?

Жената в трикото сумти.

— Стига, Джес. — Започвам да се гърча от притеснение.

Тя обаче настоява.

— Трябва да знам всички тези неща. Важно е. От години не си ходила по срещи. Повярвай ми, аз съм истинска професионалистка.

Отварям око, за да я погледна злобно.

— Не е нужно да ми разказваш всички подробности — моли тя. — Просто кимай и клати глава.

Много ми се иска да не й отговарям, ала тя се приближава до мен и пита:

— По-малко ли беше от десет минути? — Не мога да не поклатя глава.

— Повече от десет минути ли беше?

Кимам гордо.

— Повече от двайсет ли?

Кимам отново и си припомням събитията от снощи поне за стотен път. Като любовник, Джеймс се оказа — как да се изразя? — всеотдаен, а след това ме прегърна до себе си, целуна клепачите ми и ми повтаря колко съм красива, докато заспах.

— Трийсет?

— Цял половин час — признавам аз — посветен само на мен.

— Боже! Значи мечтата ти най-сетне се е сбъднала.

— Мечта ли? — питам аз и се опитвам да звуча незаинтересовано, а познатите тръпки тръгват от пръстите на краката ми и стигат чак до върховете на пръстите. Възбудена съм и в сьщото време уплашена, все едно, че отново съм дете и съм се качила на въртележка.