Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Не е таен.

Споглеждаме се и аз започвам да се притеснявам.

— Този тип нещо се е вманиачил. — Гейб се почесва и косата му щръква. — Май трябва да се запише в „Анонимни червени рози“.

— Изобщо не е смешно. — Опитвам се да напипам спрея за алергия, пъхнат в един от джобовете на халата. Заради цветята похарчих цяло състояние в „Бутс“ тази седмица — капки за очи, спрейове, две кутийки противоалергични таблетки и огромно количество кърпички. Въпреки това си струва.

— Не е ли? — Гейб ме поглежда угрижен.

Нямам право да разправям на един комедиант, че не смешен, макар да е истина.

— Шегувах се, глупчо — лъжа на един дъх аз. — Разбира се, че беше смешно. — Оставям букета до мивката и започвам да отварям шкафовете, за да открия нещо, в което да натопя розите.

— Ваза ли се опитваш да намериш? — пита след малко той. — Там няма.

— Не се заяждай.

— Не се заяждам. Казвам ти, че няма.

— Значи се инатиш — смея се аз.

— Не, ти се инатиш.

— Аз съм зодия риби. Ние сме инати — отвръщам бързо аз.

Той ме поглежда развеселен.

— Овните са инати. А пък аз си мислех, че не вярваш в астрологията.

Цялата поаленявам.

— Не вярвам, а ти ставаш досаден като американец.

Нямам представа как се оказах въвлечена в тази абсурдна разправия. Освен това съм твърдо решена последната дума да е моя.

— Че аз съм американец.

— Да, но сега си в Англия.

Ето че млъкна. Вече доволна продължавам да търся вазата. Трябва да си призная, че не умея да губя. Само че в момента, докато се вглеждам в сините очи на Гейб, уголемени от очилата, ми се иска да не го бях накарала да млъкне.

Затова бързам да променя темата и да прикрия смущението си. Поглеждам към последния рафт на шкафа, където е скрита една кана. Ако се пресегна, ще я достигна, но не се знае дали няма да падне върху главата ми.

— Може ли да те помоля за услуга? По-висок си от мен и ще стигнеш горния шкаф. — Соча над фурната. — Подай ми вазата — соча аз каната.

Гейб едва сдържа усмивката си, но свива рамене.

— Дадено — отвръща той и застава на пръсти. Само че и той не успява да достигне. След няколко минути се отказва и посочва празната кутия за спагети. — Какво ще кажеш за това?

— Не става — клатя глава аз. — Много е тясно.

Той я връща на мястото й и ми подава каната от старата кафеварка, която никога не използвам. Оставила съм я до миксера, до апарата за сладолед, апарата за пуканки и машината за макаронени изделия, които също никога не използвам.

— Ами това?

Поглеждам нагоре.

— Не става. Много е малка.

Той свива рамене и продължава да търси.

— Ами това?

— Господи, къде ли не го търсих? — Подава ми пластмасовата оранжева лейка, която купих от „Икеа“ преди месеци. — Само че и това не става — обяснявам аз и я оставям на плота. — Розите ще я обърнат. А е и доста голяма.

— Господи, ставаш невъзможна — мърмори той.

Наблюдавам го как рови в горния шкаф, докато вратът ме заболява и аз отпускам глава. Погледът ми попада на космати мускулести прасци, разположени на плота. Как е възможно досега да не съм забелязала, че Гейб има такива хубави прасци. Покрити са със светлокафяви косъмчета и от разстояние дават вид на загорели, но когато се вглеждам отблизо, забелязвам, че това са милиони миниатюрни лунички, които почти са се слели и дават впечатлението, че има тен. Все едно, че лепваш лице до телевизионния екран и забелязваш как картината се разпада на малки точки.

— Страхотинско.

Гейб смъква нещо прашно и ме поглежда през рамо.

— Познай какво…

Едва тогава усещам, че съм навряла глава между краката му и отскачам назад.

— …открих.

Мама му стара, голям резил!

Опитвам се да си придам невинно изражение, за да не изглеждам като някоя перверзна дърта наемодателка, и посягам да поема нещото. Оказва се грозната керамична ваза, която Розмари ми подари навремето, а аз я заврях в долапа да събира прах. Само че в момента не е време да предявявам претенции.

— Супер, много ти благодаря — възкликвам ентусиазирано аз, цялата поруменяла от неудобство. Пъхвам я в мивката и се опитвам да се представя за много работна и заета, като врътвам кранчето, грабвам чифт ръкавици от шкафа отдолу и изстисквам веро на зелена струя.

— Чакай, това можех да го свърша и аз. Ти ще закъснееш за работа.

— Всичко е наред — срязвам го аз. — Днес ми е свободен ден. — Грабвам кърпа и почвам да бърша.

— Супер — заявява весело той и ме обзема огромна радост, когато решавам, че той ще излезе от кухнята.