Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Аз ли? Няма начин. Никога не печеля нищо — смея се аз и в същия момент си спомням лотарийния билет. Сърцето ми ускорява ритъма си. — Гейб, дай бързо вестника. Трябва да проверя нещо.

— Не искаш ли да чуеш останалата част от хороскопа?

— След малко. — Разгръщам трескаво страниците, за да открия онова, което ми трябва. Няма го… Бързо преглеждам страница след страница. И най-сетне попадам на тях: вчерашните номера.

Бързо ги прочитам.

Струват ми се познати.

Спирам да дишам. 30 са годините ми; на 14 номер живея; от 6 години работя в „Завинаги заедно“. Страхливо продължавам нататък: 27 е рождената дата на мама, 26 април… опитвам се да си спомня последните две цифри, които избрах без много да се замислям. Сигурна съм, че едната беше 13… По дяволите! Ето ги, всичките са тук. Стомахът започва да ме присвива отчасти от вълнение, отчасти от страх. Дали избрах 41… 41 ли беше? Опитвам се да си спомня. Хайде, Хедър, мисли, мисли…

— Хедър?

Трепвам рязко. Бях забравила за Гейб.

— Добре ли си?

— Разбира се… — Опитвам се да се успокоя. Господи, май съм спечелила от лотарията.

— Изведнъж стана страшно сериозна — казва той и ме поглежда така, сякаш съм музеен експонат.

— Ами? — Отпускам чело и се насилвам да се усмихна.

Цялата седмица беше невероятна.

— Нещо не е наред. Цялата пребледня.

— Няма нищо, честна дума.

Ще стана милионерка.

— Искаш ли да се приберем? Веднага ще платя. — Той дава знак на сервитьорката.

— Чакай малко. Искам първо да си проверя билета от лотарията.

— Значи хороскопът бил глупост, а? — смее се той и размахва ръка.

Посягам с разтреперани пръсти към чантата си. Представяте ли си какъв кеф! Какво ли ще кажат хората? Би трябвало да си остана анонимна и да не позволявам да се разчуе. Не искам да започнат да ми пращат писма с молби за финансова помощ или да започнат разни заплахи за отвличане, а след това да искат откуп.

Опипвам облегалката на стола, за да дръпна кожената каишка. В същия момент ме обзема паника и поглеждам през рамо към мястото, където последно видях чантата.

Няма я.

— Откраднали са я — прошепвам аз, вцепенена от шок.

— Какво? — Чувам гласа на Гейб, но някъде отдалече.

— Няма я. — Разбирам, че наистина я няма, и скачам ужасена, навеждам се под масата, оглеждам около стола, по тротоара.

— Какво става?

— Чантата ми! — изпищявам отчаяно аз и се питам как е възможно да се случи подобно нещо. След това си спомням момчетата, които се блъснаха в стола. Чак сега гневът ми започва да набъбва. Яд ме е и на тях, и на мен самата. Господи, Хедър, та това е най-изтърканият номер. — Сигурно онези момчета са я задигнали — обяснявам аз и продължавам да оглеждам трескаво наоколо с надеждата да зърна как кафявата кожена чанта от „Найн Уест“ изскача изпод стола. — Ограбиха ме.

— Господи! — Гейб става и ме поглежда. — Имаше ли нещо важно?

Усещам как сълзите ми напират.

— Телефонът, ключовете, портфейлът…

— Имаше ли много пари?

Дори при дадените обстоятелства мисълта, че може да съм загубила много пари, ми се струва забавна.

— Не са много, сигурно десетачка — промърморвам аз и се навеждам, за да надникна под стола. — Това не е най-важното.

— Знам, че сигурно имаш неща, на които държиш.

— И това не е… — започвам да подсмърчам, след това се овладявам. Не мога да му кажа за лотарийния билет, нали? Това ще означава, че трябва да му разкажа всичко за циганката и как желанията ми се сбъдват. А той сигурно ще реши, че живее при напълно луда.

— Сигурно е от шока. — Гейб стиска ръката ми.

Кимам, без да промълвя и дума. Шокирана ли? Направо съм ужасена и потресена.

Уж вече имах къща в Холънд парк и вила в Италия, возех се на астън мартин и изведнъж — прас — всичко отлетя. Отлетя заедно с портфейла ми, ключовете, мобилния, а на ключодържателя беше написан адресът ми, което означава, че ще трябва да сменя ключалките. Като гледам, лотарийният билет ще ми струва едно малко състояние…

— Знам колко е гадно — обяснява Гейб. — Само че не можем да направим нищо. Да се връщаме у вас и да позвъним, за да съобщим за кражбата.

— По-добре да отидем направо в полицията — отвръщам аз и се опитвам да не мисля колко много ми се искаше да отида на разходка в парка Хампстед заедно с Гейб. Всичко пропадна. — Не е нужно и ти да идваш с мен.

— Разбира се, че ще дойда.

— Няма нужда. Всичко е наред. Наслаждавай се на останалата част от деня, ходи да пуснеш едно хвърчило — предлагам нещастно аз и посочвам парка.