Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Само че то не стана, освен ако не броите въображението ми. Вместо това той отключи вратата у тях и ми предложи любезно питие.

— Наздраве. — Подава ми чаша шампанско и чуква чашата си в моята. Застанали сме пред камината в хола му, към който съм поглеждала неведнъж от спалнята си. Само че този път съм вътре.

Странно, представях си апартамента му съвсем различно. Няма нищо модерно, съвсем традиционен е, със старовремски лампи, библиотека от пода до тавана и огледало в позлатена рамка над камината. Безупречно чисто е. Това ми доставя огромно удоволствие. Открай време ми се искаше да се запозная с мъж, който е чист и спретнат. И ето че той се появи.

— Наздраве.

Понечвам да отпия, ала Джеймс ме спира, като поставя ръка върху моята.

— Не ме погледна в очите — протестира той.

— Така ли? — Предполагам, че се шегува, но разбирам, че говори напълно сериозно.

— Не — отвръща той, без да ме изпуска от поглед. — Значи трябва да го направим отново.

Този път срещам погледа му и той го задържа малко по-дълго, отколкото трябва, което, разбира се, е невероятно секси, и чак тогава чукваме чаши и отпиваме от шампанското. Честно казано, бих предпочела чаша кафе, но шампанското е толкова романтично, нали? Джеймс пристъпва към безупречно подредените сидита.

— Какво ти се слуша? — пита той.

— Какво имаш?

— Някой албум или нещо сборно?

— Ами… — Иска ми се да му обясня… Решавам, че няма смисъл. — Имаш ли „Уайт Страйпс“? — питам аз.

Той ме поглежда подозрително.

— Май нямам нищо тяхно. — Прокарва пръст по сидитата. Забелязвам, че са подредени по азбучен ред, за разлика от моите, които са натрупани безразборно по полиците, да не говорим, че някои са подхвърлени дори без опаковките им.

— Избери ти нещо — предлагам весело аз.

— Добре… Я да видим… — Той започва да изброява имена: — Били Холидей, Боб Дилън, Дейвид Бауи, Колдплей, Стинг, Мадона… — Докато изброява имената, имам чувството, че това е собствената ми колекция от сидита. Само дето няма „Уайт Страйпс“ и някои доста странни попадения като любимия ми албум на Били Джо Спиърс. Мама я обожаваше. Спомням си, че пееше с пълно гърло винаги, когато чуеше „Одеяло на земята“. При този спомен гърлото ми се свива, аз преглъщам и очите ми се напълват със сълзи. Спомените се връщат от някакви дребни неща. Всички казват, че рождените дни и Коледа са най-мъчителни, но истината е, че дребните неща ми напомнят най-много за нея.

— …„Рокси Мюзик“, най-доброто на „Спандау Балей“… — Джеймс ме поглежда и аз бързо преглъщам надигналата се буца в гърлото. — Добре де, ще призная срамната си тайна.

Джеймс има срамна тайна?

— Много си падах по ню романтик музиката. Ако решиш, че искаш да си тръгнеш и да не се върнеш никога повече, ще те разбера.

— Какво съвпадение. Аз бях най-запаленият фен на „Дюран Дюран“ — ухилвам се аз.

Той избухва в смях и аз усещам как ме изпълва щастие. Открай време си мечтая да се запозная с мъж, който има същия вкус като моя по отношение на музиката, ала повечето ми гаджета харесваха съвсем различни банди. Джон си падаше по пънка, Маркъс беше луд по джаза, а накрая се появи Даниел. Спомням си как пътувахме за Корнуол и се карахме дали да слушаме Снуп Дог или Нора Джоунс.

— Ами Дайдо?

— Супер — ухилвам се аз. Джеймс ми се струва облекчен.

Страшно е готин, когато се намръщи от притеснение, и аз едва успявам да се сдържа да не се приведа към него и да го целуна. Никак не ми е лесно.

Той отваря сидито и се намръщва.

— По дяволите. Вътре има друг диск.

Толкова е недоволен, че аз избухвам в смях.

— Не се притеснявай, при мен е така през всичкото време.

— Да, но при мен такива неща не се случват — мърмори той и гледа недоумяващо диска.

— Сигурно случайно си го прибрал там — предлагам аз.

— Не е възможно — отвръща той. — Никога не правя подобни неща.

Усмивката ми се стопява. Да не стане така, че някакво сиди, пъхнато в грешната обложка, ще го вкисне.

— Дай да чуем това сиди — предлагам аз. Вече започвам да съжалявам, че е толкова подреден.

Той поглежда разгневен сребърния диск и го слага в илейъра.

— Много интересно…

От скритите високоговорители се разнася китара и женски глас, нежен и много сексапилен. Тя пее на френски.

— Кой е това?

Джеймс се сеща.

— Еманюел. Стара приятелка. Изнасяше концерти в разни клубове в Париж. Боже, забравил съм, че имам този диск.

— В Париж ли си живял?

— Две години след като завърших университета. — Споменът го кара да забрави раздразнението и да поднови одевешния ни флирт. — Беше отдавна. — Преплита пръсти с моите и ме повежда към канапето.