Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Доста разнородна тълпа — високи кльощави мадами като манекенки са се спретнали в безформени винтидж рокли, които съвсем не биха стояли добре на всеки, от достолепни сивокоси господа лъха на афтършейв, а разни по-възрастни лелки са се докарали в рокли с пайети. Посягат към различните хапки, пият коктейли и обикалят сред изложените произведения. От мястото, на което съм застанала, ми се струва, че повечето хора се интересуват от безплатната пиячка и разните видни личности, отколкото от експозицията „Инсталации: глобалната урбанизация и търсенето на своето аз.“

— Мили боже, доживях.

Лайънъл е до мен, а на брадатото му лице се е разляла усмивка. Облякъл е любимия си костюм, който си е шил по някое време през седемдесетте, докато е бил в Мароко. Той е от патладжанено на цвят кадифе с кафяви кожени кръпки на лактите, които си спомням кога мама заши. Макар вече да му е доста тесен, той категорично отказва да го изхвърли. На корема се виждат петна и мога да се закълна, че конците, с които е шит навремето, заплашват всеки момент да се разпаднат.

— Ама това ти ли си?

Когато гръмовният му баритон се разнася, хората наоколо започват да се обръщат. Стягам се.

— Здрасти, Лайънъл.

— Дъщеря ми е дошла навреме, така ли? — Както обикновено ме прегръща мечешката и естествено разлива напитката по розовите ми сатенени обувки.

— Някога да съм те карала да чакаш? — протестирам аз и пристъпвам от крак на крак, за да изтръскам капките.

— Някога да не си? — хихика се той добронамерено. — Закъсня да се родиш с цели две седмици. — Той ме пуска, отдръпва се назад и ме оглежда с възхитен поглед, сякаш съм някоя от картините му. — Ама ти изглеждаш страхотно! — заявява той на доста висок глас. Честно казано, понякога ме кара да се чувствам доста неловко.

Стискам ръката му и го повеждам настрани.

— Пийни едно мартини, страхотно е — убеждавам го аз и посочвам сервитьорка с поднос.

— Нямат ли вино? — Той се мръщи, когато подушва зеления коктейл. — Едно хубаво мерло или пино?

— А хапките с пушена сьомга са великолепни. — Опитвам се да го разсея, като насочвам вниманието му към най-голямата му страст освен изкуството — храната.

— Ясно, миличка — съгласява се той с пълна уста. — Направо страхотно. Май ще си взема още. — Той се ухилва доволно на сервитьорката и натрупва няколко хапки върху салфетката в шепата си. Момичето се изкисква и подхваща невинен флирт, въпреки че сигурно съвсем наскоро е навършила двайсет.

Наблюдавам ги развеселена. Не мога да си обясня защо Лайънъл толкова допада на хората. В моя случай всичко е ясно — той ми е баща, — но на всички останали, с които се запознае, оказва магически ефект. С течение да годините престанах да броя приятелките си, които са били влюбени в него, гаджетата, които са пожелавали да са същите като него, студентите, които го боготворяха. Не говоря единствено за хората, които го познават, ами за продавачи и продавачки, за полицаи и сега за сервитьорката, на която са й избили румени петна по бузите и го гледа с нескрито обожание.

— Ти нищо ли няма да хапнеш? — Лайънъл забелязва, че не ям нищо, и се мръщи. — Нали няма да се превърнеш в една от онези хърби.

— Искаш да кажеш анорексички? — прошепвам аз, докато две невероятно кльощави манекенки се плъзгат като сенки покрай нас и ни стрелват с погледи. — Не, нямам подобно намерение. Като говорим за тегло, Ед смята, че ти можеш да свалиш някой и друг килограм…

— Много му разбира главата на него — възмущава се Лайънъл. Дръзко посяга към сладкиша и ме поглежда изпод рошавите си вежди. — Ти защо не опиташ един? Страхотни са.

Докато се опитва да ме накара да забравя повдигнатия въпрос, си казвам, че не бива да го оставям да му се размине. Май Ед е прав. Напоследък Лайънъл доста се е поналял и според мен няма да е зле да намали виното. Наблюдавам го, докато гълта мерлото, донесено от „възхитителната сервитьорка“. Но пък той така се забавлява. Решавам да премълча. Я, по дяволите. Нека да си живее весело и спокойно. Ще поговоря с него по-късно, а междувременно…

— А пък аз си мислех, че сме дошли заради изложбата, не заради храната — заяждам се аз.

— Точно така, позна. — Той поглежда гузно сервитьорката и отваря брошурата със замах също както испански танцьор отваря ветрило. — Така, така, дай да видим… — Той си дръпва тайно още един сладкиш от подноса, лапва го и ме прегръща през раменете. — Дай да се потопим в света на изкуството.

Изложбата се оказва доста интересна и през следващия час и половина обикаляме различните „инсталации“, докато Лайънъл храбро се опитва да ми обясни символизма на пералня, която е разглобена на съставните си части, пръснати върху мръсен продран килим.