Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Нищо не разбирам. Пълна невежа съм, когато става въпрос за подобно нещо. Не че не съм се старала. Аз съм редовен посетител на галерия „Тейт модърн“, ходила съм няколко пъти в галерия „Саачи“, но една крава, накисната във формалдехид, никак не е в състояние да ме впечатли, за разлика от „бурите“ на Търнър в Националния. Мога да стоя часове наред пред картините му, омаяна от емоционалната сила на цветовете и образи.

Иронията е, че обвинявам Лайънъл за пристрастието си. След като растеш с баща, който се завира в ателието си, още от ранна възраст си склонна да повярваш, че в картините е скрита някаква магия. Понякога, за награда, двамата с Ед бяхме допускани в тайния му свят, преди да си легнем. Тогава се настанявахме на скута му, оплескан в какви ли не цветове, вдъхвахме мириса на терпентин, докато той ни разказваше странни и прекрасни приказки за художници, които режели ушите си или правели телефони от раци. Обожавахме кървавите приказки на Лайънъл за „лека нощ“.

Освен това знаехме, че те са нашата малка тайна. Мама сигурно щеше да го убие, ако откриеше, че не интерпретацията му на „Пепеляшка“ ни приспива и ни кара да го слушаме с отворени уста.

— Как е при теб? — пита той, забелязал отнесеното ми изражение, докато обясняваше, че пералнята е метафора за глобалното затопляне, което вече е извън всякакъв контрол.

— Доста добре. — Доволна съм, че поне този път казвам истината, а не се опитвам просто да го успокоя. — След няколко седмици ще снимаме на една светска сватба, което ще се отрази чудничко на бизнеса. Дадох под наем едната стая на американец, така че парите ще ми дойдат добре дошли през следващите няколко седмици… — Поглеждам го и се опитвам да преценя как са му подействали новините. — Освен това се запознах с един човек.

Лайънъл оглежда инсталацията, без да трепне.

— И въпросният човек е от мъжки род, така ли?

— Казва се Джеймс — уточнявам аз и се опитвам да говоря съвсем естествено и да се държа така, сякаш не е кой знае какво, а в същото време усмивката заплашва да превземе лицето ми, защото така става всеки път, когато си помисля за него. А това е на всеки няколко секунди. — Много е приятен.

— Приятен ли? — повтаря Лайънъл. — „Приятен“ звучи доста посредствено. Ако трябваше да го представя в цвят, щеше да бъде нещо от пастелната гама.

Още от деца играехме тази игра. Двамата с Ед правехме асоциации на думи, цифри, предмети, дори хора с цветове — може би защото баща ни бе човек на изкуството. Не е никак чудно, като се знае колко различни бяхме, че цветовете, които избирахме, бяха различни и двамата се карахме часове наред кой е прав.

— Добре, в такъв случай… — Бях решила да омаловажа чувствата си към Джеймс, но изведнъж решавам нещо друго. — Какво ще кажеш за „чудесен“?

— Това вече е друго. — Лайънъл ме поглежда доволно. — „Чудесен“ е може би най-дръзкото определение, което можеш да избереш. Ако трябва да го определя като цвят, ще бъде яркочервено.

— Искаш да кажеш зелено.

— Глупости, дори в момента го виждам как грее в яркочервено.

— Не е вярно. По-скоро прилича на зелено, което отива към маслено — споря аз, представям си цвета и разбирам, че няма нищо общо с Джеймс. — То е класическо, изтънчено, ненатрапчиво.

Двойката на средна възраст, застанали до нас, ни поглеждат ококорени и двамата чак сега забелязваме, че сме застанали пред огромна алена скулптура.

— Зелено ли? — клати глава Лайънъл. — Не, разбира се.

— Добре, но червено не е в никакъв случай.

Баща ми размахва възмутено ръце и започва да се задъхва недоволно.

— Как, за бога, може да си мислиш, че този чудесен… — Той млъква и ме поглежда така, сякаш е видял призрак. — Ти чудесен ли каза?

— А-ха. — кимам аз.

— Господи… — На лицето му се разлива усмивка. — Хедър, миличка, та това е прекрасна новина. — Готов да празнува, той грабва две мартинита от един поднос, подава ми едното и казва:

— Разкажи ми всичко за него.

— Цяла вечер ми се искаше да направя точно това. — Без да чакам нова покана, отпивам огромна глътка от коктейла, за да смажа гласните си струни, и описвам как сме се запознали двамата с Джеймс, как тайничко съм го наблюдавала и съм останала очарована, когато съм разбрала, че и той ме харесва. Разказвам, че е работил в Сити, но преди пет години напуснал, за да създаде собствена фирма с недвижими имоти и има клиенти чак в Австралия, че след няколко години има намерение да отвори офис и в Америка. Това са все приказки за работа, които не бих споменала пред приятелките си, ала баща ми проявява огромен интерес и въпреки че гледа доста бохемски на живота, когато става въпрос за мъжа, който излиза с дъщеря му, се превръща в традиционалист.