Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Изчервявам се, макар сама да не знам защо.

— Това хубаво ли трябва да означава? — смее се той.

— Може и така да се каже. — Чувствам се засрамена, свеждам поглед над чинията и започвам да събирам трохите на купчинка с вилицата. — Ти откъде знаеш, че срещата ми е била снощи?

— Аз съм екстрасенс.

— Сериозно? — питам аз и разбирам, че той се опитва да ме разсмее.

— Не, не съм. Бях в стаята си и го чух, когато мина да те вземе.

— А, ясно.

— Дойде точно в осем, на секундата.

Усмихвам се срамежливо.

— Не е любезно да караш една дама да чака.

— И Миа все това ми повтаря, но аз нещо не мога да нацеля времето. Винаги закъснявам.

Щом споменава гаджето си, аз се усмихвам съчувствено.

— Тя сигурно много ти липсва.

— Да.

Не казва нищо повече и аз оставам с впечатлението, че не иска да говори по този въпрос. Затова, разбира се, сменям темата.

— Как върви филмът й? — питам аз, което е нещо като закодиран въпрос „Какво става между вас двамата?“.

— Добре. — Той свива рамене, прокарва пръсти по наболите мустаци и добавя: — Поне така си мисля.

Знаех си аз. Тук има нещо.

— Не съм говорил с нея от известно време. На нея й е трудно да ми се обажда от снимачната площадка. — Той обира пяната на капучиното от чашата и облизва лъжичката. — А и часовата разлика…

Очевидно търси извинения, решавам аз. В този момент симпатията ми е насочена изцяло към него, усещам, че не мога да понасям въпросната Миа с буйната коса и съвършени зъби.

— Връзка от разстояние, така ли? — питам аз. Той кима, след това сменя темата.

— Разкажи ми за новия. Как каза, че се казва?

— Не съм ти казала — усмихвам се аз. — Джеймс. Харесва ми.

Овладявам се. Как можа да го кажеш, Хедър Хамилтън, та това е очевидно.

— Странното е, че искал да ме покани от много време, но мислел, че не се интересувам от него.

— Кога ще се видите пак?

— Довечера — отвръщам веднага аз и отпивам от капучиното. Поне се опитах да отговоря небрежно, но Гейб веднага ме разкрива.

— Две вечери една след друга? — Той ме побутва с коляно под масата.

— Знам — признавам аз и се опитвам да потисна вълнението. Джеймс е страхотен и много ме е страх да не урочасам нещата, като приказвам прекалено много.

Гейб обаче няма подобни притеснения.

— Виж ти — изрича бавно и провлачено той. — А той пада ли си по теб, приятелко любима? — Ухилва се, захапва препечената филийка и продължава да дъвче с отворена уста. Подобно нещо би ме отвратило у всеки друг, но при Гейб изглежда мило и приятно.

— Ами, не знам… — отвръщам скромно аз, ала той ме прекъсва.

— Слушай, Хедър. — Замълчава, за да всмукне шумно остатъка от портокаловия си сок през сламката, и ме поглежда много сериозно. — Падаш си по него отдавна, освен това ми каза, че снощи е било приятно, очевидно, че и той си пада отдавна по теб, така че къде е проблемът?

— Добре де, добре, прав си. Няма проблем… точно това е проблемът.

Гейб ме поглежда развеселен.

— Ти сигурна ли си, че не си еврейка?

Трябва да призная, че когато Гейб не мисли за комедийните си изяви, е наистина забавен и много приятен. Тъкмо се каня да го перна игриво с моята половина от вестника, когато някой се блъска в стола ми и кафето ми се излива в скута.

— Ало! Не гледаш ли къде вървиш? — писвам аз и скачам.

— Извинявай! — Разкрещяват се група момчета, които профучават покрай мен, упътили се към главната улица.

— Добре ли си? — пита Гейб и ми подава една салфетка.

— Добре съм — отвръщам аз и започвам да попивам.

— Това са те, днешните младежи.

И двамата мълчим, докато бърша дрехите си, а Гейб посяга към списанието и го обръща. Попада на хороскопите.

— Искаш ли да ти прочета хороскопа? — пита ведро той.

— Това са пълни глупости — отвръщам аз и оставям мократа салфетка на масата.

— Както искаш. — Той свива рамене и се зачита.

Сядам и го наблюдавам как чете, но след това любопитството ми надвива. Навеждам глава и се опитвам да прочета нещичко. Дали не се споменава нещо за нова връзка? По дяволите, няма никакъв смисъл. Не виждам абсолютно нищо.

— Добре де, чети — примирявам се аз така, сякаш през последните десет минути той ми е извивал ръката и ми е причинил неописуема болка. — Зодия риби — казвам му аз.

— Риба, а? — Гейб извива вежди, сякаш съм казала нещо от огромно значение. Въздържам се да попитам защо зададе въпроса по този начин. Все пак става въпрос за пълни глупости, нали?

— „При настоящото подреждане на планетите моментът за рибите е особено важен и в кариерата, и в семейния, и в любовния живот. Предстоят съществени промени. Предстоят ви победи, затова се пазете от скрити препятствия.“ — Той вдига поглед. — Браво! Май ще спечелиш от лотарията.