Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

По пътя Джеймс ме забавлява с разни истории — как сестра му редовно го биела, когато играели на бесеница, как приготвял ризото с гъби и сирене, как получил белега на китката, след като се преобърнал с шейна още на шест. Най-интересното беше, че събирал кураж да ме покани на среща месеци наред.

— Никога не беше подходящо. Непрекъснато се засичахме, но се страхувах като някой малоумник…

— Ти си се страхувал? — повтарям аз, неспособна да повярвам.

— Ами, да — отвръща той изумен, че се съмнявам в думите му. — Всеки път, когато се виждахме, ти ми обръщаше гръб. Останах с впечатлението, че не те интересувам…

Да не си гъкнала, Хедър!

— А вчера, когато те видях в магазина на госпожа Пател, си казах: „Какво толкова. Покани я, Джеймс. В най-лошия случай ще ти откаже.“

Не мога да повярвам на ушите си.

— Извинявай, да не би да те плаша с тези признания?

— Не, не…

— Да, да.

— Просто исках да знаеш как се чувствам.

Таксито вече е на нашата улица. Слизаме и тръгваме по тротоара, като се навеждаме, за да избегнем ниските клони.

— Аз не съм от хората, които обичат да играят разни игри — признава тихо той. — Не се интересувам от правилата, че трябвало да се чака три дни, преди да се обадиш. Ако някой ти харесва, защо да не се обадиш веднага? Защо да не бъдеш откровен и да не кажеш направо как се чувстваш?

Поглеждам го подозрително и си казвам, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина, когато той прави нещо неочаквано. Хваща ме за ръката. Насред улица. Без дори да съм го помолила. За повечето хора може и да е нищо, но за мен е едно малко чудо. Свикнала съм мъжете да се оплакват от публичните прояви на нежност. Обикновено са склонни да ме държат за ръка не повече от пет минути, след това започват да се преструват, че ги сърби носът, или че искат нещо. Не и Джеймс. Той стиска пръстите ми, сякаш никога няма да ги пусне.

— Стигнахме. — Спирам с истинско нежелание пред нас. Тъмно е. Сигурно Гейб е навън, казвам си аз, когато Джеймс ме прегръща през кръста и ме привлича към себе си.

— Прекарах страхотна вечер.

Обляна в златната светлина на уличната лампа, аз се чувствам замаяна.

— И аз — прошепвам и се вглеждам в тъмните му очи.

— Питах се…

— Да? — чакам тръпнеща от напрежение. Въпреки че нямам кой знае какъв опит в ходенето по срещи, знам, че сега е моментът, когато трябва да го поканя на кафе. А знам, че кафето е евфемизъм за какви ли не други неща, които нямат нищо общо с нескафе.

— Ще се видим ли пак?

След като пък аз се питах докъде да стигна (целувките са позволени на първа среща, но ако поиска да остане цялата нощ, ще трябва да проявя твърдост и да му откажа), въпросът му ме сварва неподготвена.

— Ами… да… разбира се — отвръщам аз и усещам прилив на радост, но също и на разочарование, че срещата ни е към края си.

— Какво ще кажеш утре вечер да отидем на кино? — предлага той.

Замислих се за миг дали да не се престоря, че трябва да проверя ангажиментите си. Не защото може да има нещо (знам, че нямам ангажименти), а просто по навик. След това си спомням, че Джеймс не играе игрички, затова няма смисъл и аз да си играя с него.

— Разбира се — усмихвам се аз. Боже, колко е хубаво да срещнеш мъж, който не се прави на интересен. Какво облекчение. Така няма да се налага през следващите дни да се тормозя дали ще ми се обади или не.

— Да мина ли да те взема към седем? Преди това можем да отидем да изпием по чаша.

— Става.

Усмихвам се сексапилно, а той се навежда над мен.

— Лека нощ, Хедър.

Значи това е. Целувката. Тръпна в очакване. Искаше ми се да целуна Джеймс още от мига, в който го видях. Затварям очи и вдигам с готовност лице към него.

Напълно неподготвена съм, когато устните му докосват бузата ми и той казва:

— Благодаря за прекрасната вечер.

Отварям рязко очи. Това ли е всичко? Очаквам да има още нещо, но продължение няма, затова отвръщам малко рязко:

— И аз. Лека нощ, Джеймс. — Надявам се да не забележи колко неловко съм се почувствала. — До утре.

Той ме изчаква да изровя ключовете си и да вляза, след това пресича, за да се прибере у тях.

От коридора го наблюдавам как се отдалечава и слушам стъпките му по асфалта, мисля си за срещата и си казвам, че Джеймс притежава всичко, което искам от един мъж — красив е, мил, истински джентълмен, не е от онези типове, които само гледат как да те вкарат в леглото си. Не съм разочарована, че не дойде на кафе, нито че не се опита да ме целуне. Това означава, че първо иска да ме опознае като човек.