Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Да, да, разбира се — заеква той и бърка в джоба на сакото, което, ако мога да съдя по дължината на ръкавите, е взето назаем от по-дребен приятел. — Вие приятелка на булката ли сте? — пита срамежливо той и вади пакет „Силк Кът“.

По-добре това от нищо. Дръпвам една цигара.

— А, не, аз съм фотографката.

— Ти си фотографката? Страхотно — възкликва приятелят му, на когото не бях обърнала внимание, тъй като говореше по мобилния и беше с гръб към мен. Момчето е невероятно красиво. И го знае. — Защо някой път не ме снимаш? Аз съм фронтмен на една банда. — Казва го небрежно и ме поглежда с нацупена полуусмивка.

Тъкмо се каня да му кажа, че съм просто асистентката, когато момчето с цигарите се обажда:

— Не го слушай Джак, той си е такъв. — След това ми подава запалка. — Аз съм Франсис.

Усмихвам се мило. Защо когато мъжете са по двойки, винаги единият е милото момче, най-добрият приятел на момичето, а другият е красавецът, който забърсва всички момичета.

— Чуй се само, Сплескан — сумти Джак и го блъска по рамото, въпреки че в същото време се ръкува с мен. На бузите на Франсис избиват две червени петна, затова пък Джак се ухилва самоуверено, защото знае, че изглежда страхотно. Господи, какъв гадняр. Как ми се иска някой да го постави на мястото му.

Обръщам се към Франсис.

— Много ти благодаря — усмихвам се аз, след това обвивам ръката му с длани, за да ми запали цигарата. Той щраква няколко пъти и най-сетне пламъкът излиза. Аз дърпам като зажаднял пушач. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— И на мен. — Той ми се усмихва с благодарност. За разлика от Джак, който измърморва нещо, което не мога да повторя, но беше от рода, че хората нямали чувство за хумор, и се обръща към русата с впитата черна рокля.

Проправям си път през множеството към вана на „Завинаги заедно“. Напоследък почти не пуша, особено когато съм на работа, но днес съм нервна. Дръпвам от цигарата. Наистина съм много нервна.

Разбрах, че нещо не е наред още щом Брайън ме взе днес сутринта. Вместо да си побъбрим, както обикновено преди сватба, ние пътувахме смълчани, а той не спря да барабани с пръсти по волана. Нещо го измъчваше, това беше повече от очевидно, но не ми се искаше да попитам какво точно, защото съм страхливка. Освен това така имах възможност да помечтая за Джеймс.

След това, когато спряхме на паркинга, мобилният му звънна. Той измърмори, че обаждането било важно, и ме помоли да го оставя сам. Всичко това беше прекалено скрито-покрито и напълно нетипично за Брайън, който обикновено бъбри, стиснал телефона между ухото и рамото, и в същото време върши хиляди други неща. За разлика от повечето мъже той успява да се справи с няколко задачи едновременно.

Този път беше различно. Този път посвети цялото си внимание на онзи, който го търсеше. Все още крачи по паркинга. Сивият му ленен костюм се развява, телефонът е притиснат към ухото, а лицето му е много сериозно. Топлият бриз довява отделни думи от разговора.

— А-ха… Да… Разбира се… Напълно разбирам…

Сърцето ми се свива. Май новините не са никак добри.

Покрай всичко, което се случи напоследък, не се бях замисляла над признанието на Брайън, че бизнесът не върви, че му трябва чудо, някаква огромна поръчка, за да не се наложи да ме освободи. И ето че сега, когато се връща, аз усещам колко съм напрегната.

— За какви суми говорим? А-ха… А-ха… Така ли? Толкова много?

Господи! Сигурно звъни някой от банката и иска плащане по кредита. Поглеждам към черните му обувки, докато хрущят по чакъла. Напрежението ми става все по-силно. Как ми се иска да изнамеря една огромна пищна сватба.

— Хедър, трябва да говоря с теб.

Гласът на Брайън прекъсва мислите ми. Бърза към мен, а сакото му се е отворило. Притиснал е ръце към гърдите си, сякаш няма търпение да сподели страхотна новина. Стъпквам цигарата, бъркам в чантата за ментов бонбон и го лапвам.

— Казвай — настоявам уплашено аз. Сдъвквам ментовия бонбон.

— Имам страхотна новина.

— Страхотна? — повтарям аз.

— Изключителна — подскача той и по лицето му се разлива усмивка. Поставя ръце на раменете ми. — Трябва да седнеш.

Когато ме настанява на една от дървените пейки около тревата, аз го поглеждам объркана.

— Мислех, че звънят от банката заради кредита. — Посочвам мобилния му телефон.

— Не бяха от банката. — Той се клати ту на пети, ту на пръсти. Толкова е неспокоен, че не може да застане на едно място. — Но говорим за много пари.

— Къде му е страхотното тогава?