Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Утре? — предлага той.

В първия момент решавам да се правя на интересна, което означава, че ще прекарам събота вечер на канапето пред видеото. След това решавам друго.

— Става — отвръщам аз с готовност. Я стига съм се правила на интересна. Предпочитам да пия мартини с Джеймс.

— Супер.

И тогава, докато се усмихваме един на друг, ни прекъсва някакъв мъж на средна възраст в раиран костюм, който грабва бутилка „Мойе“ от хладилника и мърмори:

— Проклета годишнина.

Промъква се покрай нас и бърза към щанда. Споглеждаме се.

— Винаги можеш да избереш и шампанско — ухилва се Джеймс и най-сетне оставя бутилките. — Ако имаш повод за празнуване.

Странно, че го каза…

Докато стигна до нас и кажа „лека нощ“ на Джеймс, който ме придружи до вратата и ме целуна по бузата, вече съм на седмото небе. Затварям входната врата и си поемам дълбоко дъх. Все още не мога да повярвам. Джеймс ме покани да излезем. Джеймс ще ме заведе на вечеря. За малко да забравя. На връщане от магазина поканата да пийнем по нещо се превърна в покана за вечеря. Джеймс ще ме вземе утре вечер в осем.

Повтарям си го непрекъснато, отчасти, за да чуя как звучи, отчасти, за да се оставя да свикна с новината. Да не говорим, че ми се иска да изкрещя от покрива и всички да разберат.

Аз, Хедър Хамилтън, имам среща.

Очарована, изритвам чехлите и тръгвам към кухнята.

— Гейб, направо няма да повярваш какво… — Бързам да изляза в градината. Него го няма.

— Гейб? — Поглеждам празния шезлонг, празните бирени бутилки на дървената маса, барбекюто, което изглежда е угаснало. Приближавам. На грила няма нищо, а въглените са се превърнали в сива пепел. Толкова бързо? Поглеждам часовника си и се опитвам да пресметна. Ако съм излязла… а сега е… Боже, нямало ме е цял един час! Как лети времето, когато се забавляваш.

И в този момент се сещам. Казах няколко минути, за да отида да купя набързо една бутилка вино. Усещам как ме бодва чувство на вина. Покрай вълненията забравих, че Гейб ми приготвяше барбекю. Влизам бързо вътре и чукам на вратата му.

— Гейб? Там ли си? — Не чувам нищо освен тихото бръмчене на сидито. Тъкмо се каня да надникна през прозореца на хола, за да видя дали моторът му е отвън, когато той отваря вратата.

— Здрасти. — Той държи книга със заглавие „Как да бъдем смешни“. — Щях да тръгна да те търся.

— Здрасти… Виж, много се извинявам — започвам аз. — Просто загубих представа за времето…

Той не ме оставя да довърша.

— Не се притеснявай. Аз вече похапнах и ти оставих бургерите във фурната, за да са топли.

— Всъщност, не съм гладна… — След това не се стърпявам и признавам: — Току-що ме поканиха на среща. И то човек, по когато си падам отдавна. — Обяснявам бързо, за да не си помисли, че ходя по срещи с напълно непознати, с които съм се запознала на улицата.

— Ами… браво.

Следва мълчание.

— Купих шампанско вместо вино — обяснявам аз. — Искаш ли една чаша?

— Благодаря, ще ти откажа. Денят беше дълъг и ще си лягам.

— Добре… Виж, за барбекюто…

— Забрави, няма страшно.

— Сигурен ли си?

— Да, разбира се. — Той се усмихва. — Лека нощ, Хедър.

— Добре. Лека нощ, Гейб.

Махвам му с бутилката за „лека нощ“ и отивам в кухнята, за да я прибера в хладилника. Мислите ми се връщат към Джеймс и съм така унесена, че няколко минути по-късно, когато чувам вратата на Гейб да се отваря, се сещам, че той сигурно е останал където го оставих да гледа след мен. Само че аз бях така унесена от събитията, че дори не забелязах. Усмихвам се доволно и оставям бутилката „Мойе“ за друг случай.

Пред обвитите с бръшлян стени на Кю Гардънс са се събрали десетина от гостите на сватбата. От булката все още няма и следа, а до церемонията остава едва половин час и те бързат да изпушат по една последна цигара и да си пооправят дрехите. Повечето са по на двайсет, току-що излезли от университета, съдейки по плетените етно гривни и черната очна линия, да не говорим, че костюмите не са строго официални, а роклите — прекалено къси и разголени.

Една от блондинките е в съвсем прилепнала черна рокля от ликра, очертала всичките й сланинки. Оглеждам гостите и се опитвам да избера някой, от когото да изпрося цигара.

— Извинете, ще ме почерпите ли с една цигара… — Използвам целия си запас от женски чар и се усмихвам на двайсет и няколко годишен младеж, който още не се е отървал напълно от тийнейджърското акне.

Очевидно несвикнал с женско внимание, той се стряска.