Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Я виж ти? Той на мен ли говори? Плъзвам очи от краката му към трапчинката на брадичката, чак до устата. Същата тази уста ми се усмихва. Виждам една от онези мили благосклонни усмивки, които отправяш на възрастните хора, когато видиш, че са объркани, или на някое дете, когато заяви, че най-голямото му желание е да се ожени за хамстера си. Това е точно усмивката, която Мерил Стрийп пуска.

Сърцето ми се свива. Той сигурно не ме е познал.

— Така и не сме се запознали. Казвам се Джеймс. Живеем един срещу друг. — Той ми подава ръка.

— А, да… Здрасти. Аз съм Хедър. — Опитвам се да се усмихна, но моята усмивка е притеснена и нервна, също като на дете на велосипед, което няма странични колела, които да го държат да не падне. Подавам му ръка и мога да се закълна, че той задържа моята по-дълго от обичайно. Може би просто така ми се иска.

— В интерес на истината преди няколко дни купих чудесно бяло. Я да видя. А, ето го. — Той пуска ръката ми и посяга към една бутилка. Наблюдавам го похотливо. Сигурно е дошъл, за да купи вино, за да пият с приятелката си. Спомням си красивата брюнетка, с която го видях миналата седмица. Господи, каква късметлийка. Така ми се иска той да беше мое гадже.

В този момент осъзнавам, че съм го зяпнала с отворена уста и грабвам бутилката от ръцете му.

— Супер… Много благодаря за препоръката — отвръщам бързо аз и се обръщам, преди да съм се представила като още по-голяма глупачка.

— Но има и едно страхотно шабли…

Направила съм едва две крачки, когато дълбокият му глас ме догонва. От една страна, съм изкушена да продължа напред, все едно, че не съм чула, но той е неустоим като шоколадови бисквитки. Просто ти се иска да ги опиташ, макар да знаеш, че по-късно ще съжаляваш. Въпреки това изяждаш целия пакет.

Оставям се на изкушението, поглеждам през рамо и виждам, че държи нова кехлибарена бутилка.

— Дали ще успея да те изкуша? — Усмихва ми се отново, ала този път не е милата усмивка като за някой старец или дете, по-скоро…

— Виж, май не се справям както трябва. — Това смутена усмивка ли е? Застанал е с по една бутилка във всяка ръка и свива рамене. — Сигурно си мислиш, че съм някой тъпак, който не спира да дрънка за вино… — Това трябва да е притеснена усмивка. — Всъщност… искаше ми се да те попитам… — Това пък е нервна усмивка. — Искаш ли да излезем да пийнем по нещо някой път? — Сега се усмихва подкупващо.

Докато говореше, аз не помръдвах и си казвах, че не е възможно това да се случва на мен, а думите му се подреждаха в съзнанието ми също като пране на въже. Не е възможно. Шокирана съм. След като повече от две години и половина не сме си казали и дума, великолепният, страхотният ми съсед, който е самото олицетворение на господин Съвършенство, ме кани на среща.

Напълно замаяна, се опитвам да осмисля думите му. Да излезем да пийнем по нещо.

— Кажи?

Не знам какво да кажа, а той чака отговор. Не е ли очевидно? Защо да не искам да изляза да пийна с него? Кажете ми поне една смислена причина. Брюнетката.

Усещам силно разочарование. Та той е прекрасен. Знаех си аз, че е прекалено хубаво, за да е истина.

— Не уважавам мъже, които изневеряват на приятелките си.

— Моля?

— Последното ми гадже ми изневеряваше — обяснявам аз. Очаквам виновно изражение, да се изчерви, да се притесни, вместо това по лицето му се изписва загриженост.

— Така ли? Много неприятно, наистина. — Следва мълчание и той ме наблюдава с огромно любопитство. — Много се извинявам, но, изглежда, нещо не разбирам.

Иска ми се да му кажа, че говоря за уважение, за честност, за последователност, защото си спомням какъв беше Даниел. Вместо това се усмихвам и заявявам небрежно.

— Извинявай, как се казва приятелката ти?

— Моята приятелка ли?

— Красивата брюнетка.

— Господи! — Най-сетне разбира за какво става въпрос, потрива гладко избръснатата си брадичка и ме поглежда. В очите му няма и следа от чувство за вина, дали не е облекчение? — Отначало изобщо не разбрах за какво говориш. После реших, че си ме объркала с някой друг. — Усмихва се и обяснява: — Това беше Бела, сестра ми.

Сестра ли каза? Не мога да повярвам. Не знам дали да подскачам от радост или от смущение.

— Искаш ли и тя да дойде, когато излезем да пийнем? — Устните му се извиват весело.

Потискам нервния кикот.

— Няма нужда.

— Супер — отвръща той облекчен. И чак тогава се усещам. Той е нервен. — Кога си свободна?

— Ами… чакай да помисля… — Не искам да разбере, че всяка вечер съм си вкъщи.